РУСКИТЕ ВОЙСКИ В БОРОВО
ПРЕЗ 1877-1878 Г.
/от сборника "Ескизи от една незабравена война"/
В този документален разказ ще се
опитам да пресъздам събития отпреди 136 години, случили се на територията на
град Борово, Русенска област. Като източници съм използвал най- голямата
документална поредица, издадена от Военно- историческата комисия на Главно
управление на Генералния щаб - "Сборник материалов по Русско- Туррецкой
войне 1877-78 г.г. на Балканском полуострове", издание в 106 тома, 1898-
1911 г. , Санкт Петербург, както и книги, и издания на местни краеведи, които
съм указвал при изнасянето на конкретни факти от тях. В материала не е
използвана художествена измислица, всички събития и случки са преразказани и
упоменати при строго придържане към фактическия и фактологичен материал. На
местата, в които са направени собствени предположения относно събитията, това е
изрично упоменато. При използване на цитати, непосредствено след края, е
посочен източникът им, като щом не е изписано заглавие, а само том, част и
страница, значи се отнася за том от Сборника, посочен по- горе. Имената на
селищата са изписвани по различен начин - както са изписвани в руските
документи /Горен Манастир, Долен Монастир.../, със старите известни имена
/Горна Манастирица, Балабанлии.../ или със съвременните им имена, като
основната цел е придържайки се максимално близо до оригиналния материал, за
читателя да е недвусмислено ясно за кое населено място става дума.
Първите сведения за присъствие на
руски войски в Горен Монастир носят датата 23 юни 1877 г. На тази дата, около 4
ч. следобед 12-ти драгунски Стародубовски полк с 19-та конна батарея заели без
бой моста при Бяла, следвани от 12-ти Донски казашки полк. За разузнаване на
района отвъд десния бряг на Янтра по шосето към Русе е изпратен отряд, начело с
командира на казашкия полк -полк. Хрещатицкий. В донесение до началника на
12-та Кавалерийска дивизия, той пише следното: „По време на придвижването на
дивизията, на 23 юни от Бяла към Долен Монастир бяха изпратени конни отряди от
12-ти казашки полк; един от тях, в състав един взвод от 1-ва сотня, под
командването на вахмистър урядник Шашурин, преминавайки до с. Горен Монастир,
бил посрещнат с оръжейна стрелба от залегнали в браздите на градините
башибозуци. Вахмистър Шашурин мигновено спешил взвода и вземайки пушката на
един казак повел останалите към мястото, откъдето дошли изстрелите.
Башибозуците, до 10 души, се прехвърлили през синора, но тук един от тях бил
убит от Шашурин. Прескачайки оградите, башибозуците се скрили в храстите и
отново започнали да стрелят по казаците. Забелязвайки откъде идват изстрелите, Шашурин
атакувал храста, отбил насочения към него щик и с изстрел от револвера си убил
нападателя, при което останалите избягали и не били намерени...”/т. 33, стр.
9/. Докладвайки за случая, командирът на полка предлага да бъде награден със
знак на ордена за военно отличие вахмистър урядник Анисим Шашурин за проявена
храброст. Тук не се споменава дали това е отрядът, завзел селото, но в друга
полева записка на полк. Хрещатицкий намирам две нови подробности. Едната гласи,
че проведената рекогносцировка обхваща месността зад линията на възвишенията до
шосето и съседните села от тази страна
на шосето /след Янтра, към Русе, б.а./. Горна Манастирица е първото от
тези села. Другото е Долен Манастир, след достигането на което отрядът се
върнал обратно в лагера при Бяла. И втората подробност- във връзка със случая,
който описах по- горе, записката на същия командир гласи: „В село Горен
Монастир бяха смъртно ранени двама башибозуци, останалите прогонени.”/т. 33, стр. 9/. От посоченото имаме основание да направим извод,
че гореспоменатият отряд не е подминал, а е влязъл в селото и да нарека
взводния командир вахмистър Анисим Шашурин освободител на Горна Манастирица.
Местоположението изиграва ролята селотото да бъде едно от първите, на изток от
Янтра, в които влизат руски войски.
Какво се случва с другото боровско
село – Балабанлии. Там нещата позакъсняват малко, но също намираме описания, от
които могат да се направят конкретни и точни изводи. В своя заповед, началникът
на 12 кавалерийска дивизия дава разпореждания за движението на войските си на
25 юни, като обособява три колони. Лявата, преминавайки реката /Янтра, б.а./,
заема и се разполага на лагер в Белцов. Средната, напускайки лагера си в 8 ч.
сутринта, по шосето към Русе достига Долна Манастирица. Дясната, тръгвайки
половин час по- късно, следва маршрута на средната колона до височините, след
което завива по пътя към Балабанлии и отделяйки един ескадрон в посока
Копривец, за охрана на десния фланг на корпуса, се разполага по шосето към
селото. В телеграма до щаба на корпуса, изпратена от ген. барон Дризен четем,
че при Балабанлии са се разположили „хусарите” – 12 хусарски Ахтирски полк от
втора бригада на 12-та кавалерийска дивизия. Ето защо би могло за освободител
на с. Балабанлии, с основание да се счита полковият командир полк. Тевяшев.
Пиша всичко това с известно условие, защото тук става дума по- скоро за първите
руски войски, влезли в съответното населено място. На практика, с изключение на
отделни неорганизирани въоръжени групички, руските войски през тези първи дни
на войната не са срещнали никаква съпротива в района. Турските военни части са
били съсредоточени в и около русенската крепост, в очакване основният удар на
руската армия да се осъществи близо до нея. Изненадата от десанта при Свищов е
пълна и както се оказва, подготвените за крепостна отбрана войски тепърва
трябва да се преустройват за водене на позиционна война, за което е необходимо
време.
Възползвайки се от тази изненада,
Русчушкият отряд много бързо подминава първоначално заетата линия Батин- Г. Абланово- Обретеник- Г. Манастирца- Балабанлии- Пет кладенци- Бистренци и от този момент до края на
войната двете боровски съставни села остават в тила му. Това предопределя
второстепенното им място на историческата сцена и епизодично присъствие в
хрониките на събитията, като особено това се отнася за село Балабанлии. Друга
важна причина нещата да стоят по този начин е, че селата са били малки, почти
изцяло обитавани от население, определящо се като турско. Справките в архивите
и в руските военни документи говорят, че с по 50- 70 къщи, двете села са били
най- малки от всички околни – Волово, Брестовица, Баниска, Копривец,
Бистренци... В тях не е имало големи сгради или покрити складови площи. Това ги
прави неудобни за разквартируване на войскови и тилови части. През тях не
минават и важни комуникационни пътища – те остават между двете главни източни
направления – пътя Бяла- Русе и Бяла – Копривец- Попово- Разград. Въпреки това,
епизодично, през различни периоди и етапи на развитие на бойните действия, двете
селца са приютявали за кратко или по- дълго различни войскови единици, които се
опитах да проуча и да направя достояние на всеки, вълнуващ се от тази тема.
След първите сериозни стълкновения
между двете армии, щабът на източния отряд прави преоценка на позициите и
предислоцира частите си, като Горна Манастирица и Балабанлии остават в района
на 13 армейски корпус, началник на който е генерал лейтенант Александър
Фьодорович Ган. Роденият на 7 юли 1809 г. руски барон с немско потекло, по това
време е на внушителна за военен възраст, преминал през всички нива на
армейската йерархия- след завършване със сребърен медал на Императорския
царскоселски лицей е бил прапорщик в Лейбгвардейския финландски полк, с който
участвал в потушаването на Полското въстание 1831 г., през Кримската война вече
бил командир на 35-ти Брянски полк, след която е произведен в чин генерал. По-
късно участвал в потушаването на Варшавското въстание и имал натрупан богат
боен опит, който му помагал във вземането на изключително точни и правилни
решения по организацията и воденето на подчинените му войски в настоящата
война.
Русчушкият отряд напредва стремеглаво
на изток, изкачвайки пирговските и поповските височини. Устремът му обаче е
спрян от промяна в стратегията още в края на м. юни. На 27 същия месец, в
телеграма до командването на отряда, Великият княз съобщава, че се отказва от
обграждането на крепостите, с цел по- бързо да развие настъплението през
планинските проходи и заповядва войските да подготвят, заемат и твърдо да
отбраняват линията на р. Янтра. Рекогносцировките и оценката на позицията на
място показват, че поради командното положение на източния бряг, долината на
реката не е най- благоприятна за организиране на дълговременна и надеждна
отбрана. Ето защо командването предлага, а щабът утвърждава, на западния бряг и
командните височини на изток от Бяла, да се изгради втора /тилна/ отбранителна
линия, която войските, в количествен състав до армейски корпус, да заемат
единствено при най- негативно развитие на бойните действия. Правилността на
това решение се потвърждава от последващите събития. Частите на османската
империя контраатакуват с превъзхождащи сили по целия фронт, като в последните
дни на август е факт отстъплението на позициите, при бреговете на ломовете.
Русчушкият отряд преминава към отбранителни действия. Ожесточени боеве се водят по цялото
протежение, но най- тежко е положението в района на Кацелово- Помен- Баниска.
Достига се до там, че в дните 25 и 26 август щабът на отряда изпраща подробни
разпореждания до частите за реда и начина за оттегляне и заемане на
отбранителната линия при Янтра, а самият щаб, макар и само за ден, се оттегля в
Бяла, зад реката. Противникът е спрян - на първо място благодарение на
храбростта и уменията на войските, но не по- малка роля изиграват и ред
тактически въпроси, като добрата дислокация, правилното ешелониране, бързият и
навременен маньовър с резервите, отличната комуникация, даваща възможност и
време на командирите в кратки срокове да се ориентират в обстановката и да
вземат най- правилните решения.
Позволявам си да поставя акцента на
последния изброен фактор. Освен традиционните по това време конни вестоносци,
звукови сигнали и визуален контакт, руската армия притежава още едно мощно
средство за обмен на информация, което ѝ дава решително преимущество -
телеграфът. Ще кажете - и османскана империя има изградена телеграфна мрежа по
това време, която използва. Така е, но има огромна разлика. Общото е, че и
двете държави ползват държавните телеграфни мрежи и станции, като имат сключени
договори с тях, Русия дори заплаща телеграмите, които изпращат войските.
Взаимодействието между османската армия и телеграфа свършва до тук. Но в
руската съвсем не е така. През 1876 г. към Полевото управление на военните
съобщения на армията е създаден отдел по пощи и телеграфи. Командването
разполага вече със собствени телеграфи за военни съобщения. По- късно, през
декември, е сформирана Военно- телеграфна команда, за обучението на която в
Кишинев е открито специално училище. Във всички източници от тогава се твърди,
как не достигат кадри и колко слабо са обучени по- голямата част от наличния
състав. В тези обективни констатации се стига до там, че началникът на щаба на
Русчушкия отряд в един от инструктажите към подчинените ги моли, да изпращат
колкото се може по- кратки съобщения, защото поради необучеността си,
телеграфистите ги предават и приемат твърде бавно. Но самото наличие на
телеграфните станции в непосредствена близост до местата на бойните действия,
предаващи за няколко минути информация в командните пунктове и в тила, дават
изключително голямо предимство. Само от май, до края на 1877 г., полевите
телеграфни станции са предали, приели и препратили над 200 000 телеграфни
съобщения. Телеграфите са използвани за обмен на информация на всички нива и по
всички, касаещи армията въпроси. В най- динамичните дни на бойните действия
дори лица от подофицерския състав, натоварени със специални и отговорни задачи,
са имали право да докладват направо по тях. Както по- късно ще стане ясно и
лекарите от полевите лазарети са обменяли информация така. Защо пиша всичко
това? Защото по- долу ще разберем, че едно от "комуникационните
сърца" на руските военни съобщения е туптяло в Горна Манастирица. И то -
не за ден, не за два. Първият телеграфен кабел минава през селото още на 14
август. Поради преместването на отрядния щаб от Широково в Помен и на другия
ден в Цар Асен, на 3-то отделение от 3-ти телеграфен парк е разпоредено да
снеме линията от Долна Манастирца до Широково и след няколкочасова почивка
започва изграждането на трасето по направление Помен- Цар Асен. Линията
следвала междуселските пътища през Г. Манастирца, Балабанлии и Баниска. Пътят
от Долна до Горна Манастирца бил добър, но останалото трасе се оказало в
плачевно състояние - дълбоки коловози и ями, никакви мостове. До Баниска
достигнали чак към 2 часа през нощта. На всичко отгоре, медният проводник и стълбовете привършили,
поради което останалите близо 10 км били изпълнени с изолиран проводник
наземно. Така към 11 часа на 15 август, линията била присъединена към станцията
в Д. Манастирица, обслужвана от 5-ти военно- телеграфен парк. Ето в такива
условия са работили командите на военния телеграф. Отделението останало да
обслужва станцията по време на Абланово- Кацеловските сражения, докато войските
не се изтеглили на запасните си позиции и пред него останали само сражаващите
се на предната бойна линия. На 26 същия месец , в 15 ч. следобед, е получена
заповед да се закрие станция Цар Асен и да се прибере цялото оборудване по
трасето. Свързочниците изпълнили заповедта само за 5 часа, независимо от лошите
условия и настъпващият на по- малко от 5 км неприятел. Телеграфния апарат
разположили в щаба на отряда, вече преместил се от Бяла в Долна Манастирца,
като втори в станцията- единият обслужвал направлението към Тръстеник, а
другият - към Бяла. В същото време се изграждало трасето на правителствения
телеграф от Бяла в посока Русе, което достигнало Д. Манастирца към 11
септември, откривайки станции в двете селища. При това положение, трето
отделение закрило своите станции и събрало линиите към Бяла. Телеграфна станция
в Горна Манастирца е разкрита по много банална на пръв поглед причина-
недостигът на около 4 км проводник. Командването на отряда изисква да се свърже
с телеграф направлението Долен манастир- Батишница, където са позициите на 33
пехотна дивизия. Заповедта е да се изградят две линии - една от Горна до Долна
Манастирца - 3 км и втора - от Г. Манастирца до Батишница - 6 км. В същото
време на командира на 3-то отделение на 6-ти телеграфен парк поручик Трувелер е
заповядано да изгради трасе между Горна Манастирца, Баниска и Копривец, за
изпълнението на което той донася в щаба на отряда, като първата станция е
заработила в 8, а втората - в 7 часа вечерта. Така Горна Манастирца изведнъж се
превръща в централна станция, имайки към и от себе си 4 клона. Телеграмата, с която е документирано
създаването на станцията, е подадена от Горна Манастирица, датата е 11
септември, полунощ/т.45, ч. I,
стр. 256/. Държа на датата, защото тази станция ще работи в следващите близо 6
месеца - до 4 март 1878 година и по този начин ще бъде най- дълго
просъществувалата полева телеграфна станция през войната! Това се потвърждава
от ведомостите на телеграфните паркове за изградените телеграфни съобщителни
линии през войната и по- точно на тази - на 3-ти телеграфен парк, чието 3-то
отделение отговаря, поддържа и обслужва станцията/т.80, ч. I, стр. 264-265/. Командир на това
отделение е подпоручик Уришев, привлечен от 2-ри сапьорен батальон, негов
заместник и специалист- прапорщик Аделов, а името на телеграфиста откриваме в
телеграмата, с която на 12 сутринта той докладва на началника си, че станция Г.
Манастирица е открита и започва работа. Това прави телеграфист Грицан - в 5:32
ч. сутринта. За откриването на станцията немалка роля изиграва и това, че три
дни по- рано в селото е разположен щабът на 13 армейски корпус и наличието на
връзка с него е било задължително. Когато на 24 септември щабът на отряда се
премества в Брестовица, отделението открива там нова станция, а тази - числяща
се на 5-ти парк в Долна Манастирица- също е прехвърлена към него. По този начин
отделението обслужвало вече 4 станции, имайки в щата си само 5 телеграфиста. За
да могат поне отчасти да почиват, към телеграфистите зачислявали по двама
редови войници, които дежурели на смени при апарата и при повикване - събуждали
телеграфистите да приемат съобщенията. Като се има предвид трафика, можем да си
представим що за почивка е било в трудните условия. Това е една от причините
станцията в Батишница на 27 септември да се закрие и събере линията, с което
положението донякъде се облекчило.
С общото разместване на войските в
отряда към 18 октомври, на 6-ти телеграфен парк, като по- малоброен, била
зачислена линията до Брестовица, а тази - до Баниска и Копривец - на 3-то
отделение от 3-ти парк. Това станало дори два дни по- рано - на 16 октомври.
Освен това, линията била продължена до Цар Асен, където бил щабът на 8-ма
кавалерийска дивизия. Характерното от този период е, че трасето, особено частта
му до Баниска, много често се повреждало. Причините били различни - част от
проводника бил изолиран кабел, който се късал от стълбовете, повреждала се
изолацията, а нерядко повредите били умишлени. В тази връзка, командирът на 8
дивизия назначил отряд от 20 хусари за
охрана и наблюдение, при което нещата значително се подобрили. Междинната
станция Баниска в този период се оказва ненужна и на 24 октомври била закрита.
Така продължило без промяна до 9 ноември, когато щабът на 13-ти корпус се
преместил в Батишница. Тогава е изградена 6 километрова връзка между Д.
Манастирица и новото корпусно местоположение. Тя просъществува до 27 същия
месец, когато станцията в Д. Манастирица е закрита, а е осъществена пряка
връзка между Батишница и Г. Манастирица. Станция Батишница е закрита на 27
декември, като същия ден е открита такава - в Чилнов. На 5 януари е закрита и
станцията в Цар Асен. Въпреки невероятно тежката климатична обстановка и
дълбокия сняг, 24-те километра проводници и стълбове до Г.Манастирица били
събрани и транспортирани с предоставени от населението шейни. С превозената по
този начин линия било изградено трасе от Чилнов до Каран Върбовка, където била
преместена чилновската станция. На 19 януари станцията, обслужвана от 6-ти парк
в Брестовица, също била придадена на трето отделение. На следващия ден, с
целия наличен проводник, започнало
продължаването на трасето при Каран Върбовка в направление Разград. Въпреки
неблагоприятните условия, използвайки 1 км проводник от 6-ти парк, поради
недостиг на собствен, трасето достигнало до с. Гърчиново, където била открита станция, за сметка на тази- в
Каран Върбовка. До края на зимата продължила поддръжката на това трасе.
Появявали се много повреди, най- често в резултат на паднали стълбове,
причинено от стопяването на снега и размразяването на почвата.
На 3-ти март е получена заповед да се
снеме цялата линия на 3-то телеграфно отделение. Към изпълнението ѝ е
пристъпено незабавно, като още същия ден е закрита станция Брестовица.
Останалите две станции- Гърчиново и Горна Манастирица са закрити на следващия
ден- 4-ти март, след което е започнато събирането на проводниците и стълбовете.
Междувременно се разразила силна двудневна снежна буря, като навалял сняг
достигащ до гърдите на конете. Събирането на линията в тези условия се
проточило и завършило едва на 7 март, като за целта отново се прибягнало до
познатото средство - шейните. На същата дата е наредено отделението да се
предислоцира в с. Езерче.
В Горна Манастирица са били
разположени освен 3-то отделение на 3-ти, също и части на 6-ти военно- телеграфен
парк. След сраженията при Абланово- Кацелово, на парка е разпоредено да изгради
линия и станции Горна Манастирица - Баниска - Копривец, а едно от отделенията
му да се пренасочи към Пордим, в разпореждане на ген. Зотов. В изпълнение на
тези две заповеди, командването взема решение целият състав на парка, изключая
отделението, отправило се към Плевен, да се разположи в Горна Манастирица,
откъдето да пристъпи към изграждането на указаните трасета и станции. Това
става на 10 септември. По същото време второ отделение започва събирането на
линията си между Свищов и Павел, изградена още в първата седмица след десанта
при Свищов. Поради многото заболели, тази дейност се проточила във времето и
приключила едва на 20 септември. Завършвайки задачата, отделението пристъпило
към изграждане на линия от Долна
Манастирица до Тръстеник и на другия ден се присъединило към парка в Горна
Манастирица. На 22 септември, около обед, началникът на щаба на отряда ген.
Вановский телеграфирал, свободното отделение от парка незабавно да се отправи
към Плевен. Свободно било второ отделение, но то имало твърде много болни и
нямало да успее да изпълни задача по поставяне на линия с наличните хора. По
тази причина командването на парка решило да размени двете отделения. Второ
получило разставените в района линии, а трето- цялото оборудване на колегите
си. Така, 4 часа след получаването на заповедта, трето отделение, заедно с щаба
на парка се отправило към Плевен, а второ останало в състава на Русчушкия отряд
до лятото на следващата година, по- точно- до 6 юли. Освен че получило от 3-то
отделение на парка станцията Брестовица, от 1 октомври била изградена линия Г.
Манастирица- Д. Манастирица- Обретеник- Две могили. Тази линия е обслужвана до
9 ноември, когато била събрана и открита
нова - към Копривец и Камен. Второ отделение поддържало трасето до 19 януари,
когато отново го зачислили на 3-ти парк. От тази дата 6-ти телеграфен парк
напусал Горна Манастирица и се предислоцирал в Горичево, от където поддържал
трасето до Разград.
Подробности относно настаняването и
лагеруването на телеграфните части не намерих в изследваните източници, но има
данни за числеността на парковете. Например към 1 ноември 1877 г. Трети военно- телеграфен парк е наброявал 6
офицери, 49 унтерофицери и телеграфисти , 145 войници, 14 строеви и 183
артилерийски коня и около 35 обозни каруци. За 6-ти парк тези цифри са
съответно- 5 офицери, 20 унтерофицери и телеграфисти, 153 войници, 13 строеви,
198 артилерийски коня и 32 обозни каруци. Разделяйки тези цифри на три, може
приблизително да определим какъв е бил съставът на отделенията, разположени в
Горна Манастирица. Това съвсем не е точният брой, защото една част от хората са
били разпръснати по селата- при станциите, които са обслужвали. Като взема
предвид това, със сигурност твърдя, че войниците от двете телеграфни отделения,
лагеруващи в селото не са превишавали 100. Вероятно във времето, когато къщите
не са били заети от лазаретите и щабовете на "големите" началници, са
квартирували по тях. Със сигурност е било
така след 27 декември, когато са останали единствени "гости"
на селото. Но в дневниците, водени от командирите на двата парка - подп.
Беленченко и подп. Кублицкий чета, че една от основните причини за
заболяванията при конете е това, че почти през цялата война са били на открито,
без сушина и подслон. За телеграфната станция в Горна Манастирица единственото,
което още знаем е, че е била разположена в една от селските къщи - неоткриваема
сега, тъй като до днешно време са останали само няколко постройки от онези
години. Вероятно е била в западните покрайнини на селото - там, откъдето е
минавал старият път за Волово, но за това можем само да гадаем. Остават
въпроси, на които не успявам да намеря отговор, например: тези части не са имали кухни - как са
доволствани и само суха храна ли са яли? Как са успявали да осигурят нужната
храна и на голямото количество коне? И други... Но и в руските анализи виждам,
че недостатъците при този нов род войски, наречени по- късно
"свързочни" са много. И все пак наличието им безспорно прави работата
на командирите по- лека и по- точна, превърнало ги в бъдеще в неделима част от
войсковия състав. И в гордост за нас- боровчани, че градчето ни е било едно от
местата, в които почти шест месеца е натрупван така нужният им боен стаж.
В първите дни и седмици на войната, в района
на изток от река Янтра, най- често за бивакуване е използвано с. Долен
Манастир. Обяснението е очевидно: селото е разположено на удобния и единствен
шосиран път, който е бил главната артерия за придвижване на войсковите части
към районите на бойните действия. Нещата малко се променят, когато на 28 август
в селото се разполага щабът на Русчушкия отряд, след еднодневния си престой в
Бяла, за който писах по- горе. Веднага в непосредствена близост е дислоциран
общият отряден резерв, в състав 2-ра
бригада от 35 ПД с 1, 3 и 5 батареи и скорострелната батарея на 35 артилерийски
полк. Те се разполагат между селата Горен и Долен манастир, по протежение на
рекичката между "Студената чешма" и "Черния мост". Оказва
се, че приблизително на това място и в тези далечни от нас години, също е имало
мост. В дневниците на 125 пехотен полк се споменава, че една от ротите му е
изпратена на 22 октомври да поправи пътя и моста между Горен и Долен Манастир.
На 30 август към резерва се присъединяват и останалите части на 35 пехотна
дивизия, които се разположили западно от лагера на втора бригада, по посока на
Брестовица. По този начин, съвсем близо до себе си, началникът на отряда имал
на разположение внушителен резерв от 6 полка и почти цяла артилерийска бригада.
/т.4, стр.63/ В разписанието на войските на 13 армейски корпус към 4 септември,
2- ра бригада продължава да присъства на същата дислокация. /т.45, ч.1,
стр.106/. През тези все още топли летни месеци, селата като че ли оставали запазени
и предпочитани единствено за големите щабове и болниците, а останалите войски
се разполагали извън тях. Затова като първа войскова част, разположила се в самото село Горна
Манастирица, фигурира щабът на 13-ти армейски корпус. Това става на 9
септември. Справка с отчетите за числеността на руските войски през този
месец показва, че той наброявал 1 генерал, 2 щабни и 5 обер- офицери, не
разполагал по щат с коне и каквото и да е друго оборудване. Макар, че изглежда
странно генерал Ган и останалите офицери да не разполагат дори с коне,
корпусните щабове са били малобройни, поради което самостоятелното им
придвижване, разполагане и защита или иначе казано- съществуване е било почти
невъзможно. С тях е имало малочислен отряд казаци за свръзка и охрана, а също и
т. нар. офицерски обоз, в който за всеки щабен офицер и на двама обер офицери
се полагала покрита каруца за придвижване с храна, муниции и лични вещи и който
се грижел за личните офицерски коне. Както и да подходим, този щаб спокойно
можел да се разположи в 4-5 селски къщурки, използвайки оборите в приземния
етаж за приютяване на конете. Имаме данни, че точно така е било от книгата на
Петко Николов - Щабът на Русчушкия отряд в с. Брестовица, откъдето има и
снимков материал. Вероятно така е бил разположен и щабът на генерал Ган в онези
септемврийски дни, в Горна Манастирица. Той престоял там твърде кратко - само
два дни. Промените в дислокацията по отряда изпратили корпусните резерви южно -
на 11 същия месец втора бригада на 35 дивизия, напуснала лагера между Долна и
Горна Манастирица, където престояла почти две седмици и заела позиции в с.
Бистренци. В същата посока и на същата дата бил преместен и корпусният щаб,
където престоял два дни, и след нова преоценка на позициите на войските, бил
върнат на 13 септември в Балабанлии. Корпусният резерв бил разположен по-
източно - в местността, където се събират Балабан- дере с Бешбунарското дере. На тяхното
предишно място бил съсредоточен отрядният резерв /т.44, стр.143/. 130-ти херсонски полк на 10
септември в 21 ч. вечерта получил заповед да подходи към с. Г. Манастир, където
заедно с 137 Нежински полк да образуват общ резерв на отряда. В 22 ч. полкът
напуснал лагера си при Батишница и заедно с 4-та батарея достигнал селото на
разсъмване. Там престоял 3 дни, като през това време загубите му били попълнени
със сто войници от 129-ти резервен батальон. На 14 същия месец, в 6 ч.
сутринта, напускайки лагера при селото, се завърнал на предишната си позиция. Почти нищо не се случило в следващите
пет дни. Разузнаването разкрило съсредоточаване на противникови сили при с.
Широково и началникът на щаба на отряда - генерал Вановский- разпоредил на 17
септември нова предислокация на частите,
която започнала още на следващия ден. Така на 19 септември в Горна Манастирица
е разположен отрядния резерв в състав първа бригада на Първа пехотна дивизия,
138 Болховски пехотен полк, 31 Донски казашки полк, както и бригадния щаб, 1 и
4 батареи от 1 арт. бригада, и 4 батарея от 35 арт. бригада. В селото същия ден
отново се премества и щабът на 13 корпус. Съзнателно тук пропускам дивизионните
лазарети, на които по- късно ще отделя специално внимание. Но за какво реално
говорим: трите пехотни полка в състав общо 45 роти наброявали около 6000
човека. Трите артилерийски батареи разполагали общо с 34 оръдия, около 600
човека личен състав и 450 коня, а казашкият полк наброявал 550 коня и
съответно- техните ездачи. Към това като прибавим обозните и тилови части на
подразделенията, щабовете и намиращите се там телеграфни отделения, става дума
за над 7500 души и повече от 1200 коня, събрани в и около Горна Манастирица.
Нямам данни за друг момент от историята на селото, в който то да е било
навестено от толкова много "гости"! Все пак къде са се събрали
толкова хора и животни? Селото е приютило естествено щабовете и
"домакините" - телеграфисти, които са били там вече от 10 дни. В
останалите двадесетина къщички са настанени офицерите от полковите и дивизионни
командвания. Другите части - извън селото. От проучванията, правени от бай Ради
Колев, за които си спомня друг наш съвременник- краеведът Тотьо Манев- следи,
навеждащи на извода за разполагане на походни кухни и хлебопекарни е имало в
близост до чешмата, в края на оврага, идващ от селото, преди вливането му в
потока, извиращ в м. "Мадана". Стари хора са му споменавали, че на
равното в м. "Мералъка", преди да бъдат разорани и разработени
поляните, си личали няколко 30- тина метрови утъпкани кръгове. Вероятно става
дума за т. нар. манежи - места, на които се разхождали конете при престой на
едно място за по- продължително време. Това място изглежда са си избрали за
лагеруване казаците от 31 Донски полк. За пехотните полкове почти е сигурно, че
са били на мястото, където е бивакувала преди двадесетина дни бригадата на 35
дивизия - в долината между двете села, преди "Черния мост". А за
артилеристите имаме и малко данни - в един от дневниците на частите от м.
ноември е описано, че батареите били разположени на височината, северно от
селото. Това също е логично, имайки предвид командното значение на тази височина,
както и факта, че артилерията по онова време трудно можело да я вкараш в дол -
тя по принцип търси високите и сухи места за придвижване и разполагане. А и до
преди 15-тина години, когато част от мерата на височината била разорана, там
също ясно личали следите от кавалерийски конен манеж. Правейки тези
предположения, се съобразявам и с факта, че по онова време районът е изглеждал
доста по- различно - между селата Горна Манастирица и Балабанлии е имало
обширна гора, заемаща района на днешния градски център, самото село по данни от
рекогносцировките било заобиколено от храсталаци и шубраци и възможностите за
разполагане на такива големи групи са били доста ограничени.
Това разположение просъществува
пет дни - до 24
септември, с едно изключение. На тази дата щабът на Русчушкия отряд прави
своето поредно, но и последно за войната преместване - от Долна Манастирица в
Брестовица. А изключението е 138 Болховски полк, който на 22 е изпратен в по-
предни позиции, за да се присъедини към бригадата си, намираща се в района на
Табачка. Но да се върнем към събитията около преместванията на 24-ти. Те са
предхождани от едно друго важно за 13-ти корпус, за отряда и за бъдещото
Княжество България събитие. Със заповед по отряда №27/ 24 септември генерал Ган
е уволнен по болест и на негово място за командир на корпуса е назначен
генерал- адютант княз Дундуков- Корсаков.
Генералът
от кавалерията княз Александър Михайлович Дундуков - Корсаков е роден на 12
септември 1820 година в Санкт Петербург, където завършва Юридическия факултет.
Постъпва на военна служба като адютант на княз Воронцов и взема участие в
кавказките войни 1845-1851 г. По време на Кримската война е тежко ранен, а по-
късно - през 1859 г. е назначен за началник- щаб на Донската казашка войска.
Десет години след това е произведен във военно звание генерал- адютант. Руско-
турската война през 1877 г. го заварва на поста генерал- губернатор на Киевска
губерния. На 24 септември е назначен за командир на 13 армейски корпус, а през
февруари 1878 г. повишен в звание генерал от кавалерията и назначен за
командващ Източния отряд. Заминава за родината, но на 20 май, след смъртта на
Черкасов се завръща като Руски императорски комисар, за да оглави временното
руско управление до създаването на Княжество България. Участва в работата на
Учредителното събрание и изработването на Търновската конституция. През
годините на престоя си, до идването на княз Александър Батенберг с изключителни
умения и такт успява да положи основите на българската държавност, войска,
администрация, здравеопазване и образование. След завръщането си в Русия е
губернатор на Одеса, Харков, а по- късно военачалник и губернатор на Кавказ. От
1890 г. до смъртта си е член на Държавния съвет. Умира в Полония, близо до
Псков, на 27 април 1893 г.
Княз Дондуков- Корсаков пристига в
щаба на корпуса, в с. Горна Манастирица, както по- горе писах, на 24 септември.
Селото е негов първи дом на длъжността, макар и само за една нощ. На другия ден
е извършена предислокацията, произтекла от промяната в местоположението на
отрядния щаб и корпусното командване се мести на неговото място- в съседната
Долна Манастирица. По време на този марш е осъществен и първият контакт на
новия командир с част от подчинените му войски - първа бригада от първа пехотна
дивизия бива приветствана от княза при влизането ѝ в селото, а той съответно
получава техния воински поздрав. Във връзка с преместването на корпусния щаб в
Долен Манастир, намирам телеграма с интересно съдържание, която ще цитирам без
коментар. Изпратена е до щаба на отряда с дата 25 септември, 12:35 ч. от
новоназначения корпусен началник- щаб генерал- майор Дукмасов: "Заповед за преместване в Долен Манастир
не е получавана. Оставаме в Горен Манастир, ако не получим такава. Тук помещенията
за хората са сносни, а конюшните - прекрасни..."./т.45, ч.2, стр. 175/
Заедно с щаба на корпуса, в Долен
Манастир са преместени цялата първа бригада, артилерията и кавалерийския полк.
Със своя заповед №268/25 септември, командирът на 31 Донски казашки полк
полковник Рубашкин обявява, че преместването ще стане на следващия ден в 8 ч.
сутринта. Колкото до предислоцирането на пехотната бригада, нейният командир
долага в рапорт № 387 от 26 септември на
началника на I
пехотна дивизия, че на същия ден в 10 ч. сутринта, при разполагането в новия лагер,
командирът на корпуса е извършил строеви преглед на подчинените му войскови
части и прикрепената към тях артилерия. Корпусният командир останал доволен от
състоянието им и ги наградил с получарк водка за обяд /около 61 мг/. Видно от
сведението за дислокацията на войските на Русчушкия отряд към 26 септември,
подписано от щабния офицер кап. Степанов, в Горен Манастир се намират
единствено отделенията на двата телеграфни парка, а в Балабанлии няма
разположени войски.
В края на м. септември застудява рязко
и след 1 октомври на личния състав е разрешено построяването и настаняването в
землянки и полуземлянки. Полуземлянката представлявала яма, с дълбочина 3/4 до
1 аршин (52
-71 см),
широка 3 (213 см) и дълга 4 (284 см) аршина. Дъното ѝ било от суха глина, а стените
от нормална почва. Някои били разделени напречно на две равни части със стена
от пръст. С изкопаната пръст, често под формата на непечени тухли /кирпич/, се
изграждали над земята стенички с височина 1/4 до 1/2 арш. (18-36
см), предпазващи от проникване на
дъждовни и снежни води. За покрив обикновено служела разпъната обикновена
войнишка палатка. При единия от входовете - вляво или вдясно изкопавали в земята неголяма печка, с комин
от също такива глинени тухлички, като стеничките. До края на октомври почти
всички полуземлянки били превърнати в землянки, чрез удълбочаване и
преработване на покрива. Най- напред доизкопавали до дълбочина около метър,
метър и половина дъното, като при входа оформяли няколко стъпала за влизане.В
двата края изграждали кирпичени колони или ако намерели, забивали два дървени
стълба. В горния край на колоните надлъжно закрепвали греда, от която в двете
посоки спускали по- тънки клони, достигащи до земята, които преплитали за
здравина напречно със съчки или
царевични стъбла. Върху този мрежест покрив, застъпвайки се, нареждали
царевични стъбла или суха трева с дебелина около 10 см. Надолу покривали
равномерно с кирпичени плочи, посипани със суха пръст, отново около 5-10 см.
Дъното на землянката било постлано със суха трева, която покривали с платнище.
Всяка палатка побирала 6 души. След всеки дъжд изработените по този начин
землянки, по- точно покривите им, трябвало да се ремонтират. След залез слънце землянките се
отоплявали със суха трева или съчки. Възползвайки се от огъня, войниците си
приготвяли чай в канчетата. Войнишката дажба от 1 октомври включвала 1 фунт (около 410 гр) месо дневно, половината от което
получавали на закуска, сварено с ечемичен, царевичен или елдов булгур, а
другата половина - за обяд./т.44, стр. 153/
В местността "Лагера", в
западния край на Горна Манастирица и днес могат да бъдат преброени около 60- 70
изкопа с подобни и по- големи размери. Откриваните през годините около тях
копчета и стари руски дребни монети са явно доказателство, че са останки от такива
землянки. От подробното описание става ясно, че трябва да търсим
"авторите" им сред частите, посетили селото след септември месец. Да
видим кои са:
След като е било на практика опразнено
от войски на 25 септември, очевидно останалите телеграфни отделения са се
разположили по удобните къщи и не са прибягнали в първите дни на октомври до
копане на землянки. Поредното сведение за преместване на войски ни дава нови
факти и нова информация за размисъл. Комендантът на Бяла, полк. Павлов
телеграфира на началник- щаба на 13-ти арм. корпус, че половината от 22 и 23
летящи артилерийски паркове с половината боеприпаси и заряди ще тръгнат на 3-ти
октомври - 23 парк в 10 часа, а 22 - в
12 часа и ще се разположат в гората, между Г. Манастир и Балабанлии, близо до
обоза на телеграфния парк. /т.50, ч.1, стр.37-38/. Командването предприема
това, очаквайки предстоящо настъпление на противника с цел по- бързото
попълване при нужда на войсковине запаси от снаряди и боеприпаси. Но другото
интересно в случая е, че индиректно е указано разположението на обоза на
телеграфния парк - до гората между двете села, откъм Горна Манастирца, т.е.
извън селото, а не както предполагахме - разквартируван по селските къщи. Което
в противовес с изводите отпреди, отчита възможност част от землянките наистина
да са на телеграфния парк. Ще продължим да следим това и по- нататък в
материала. На 4 октомври в селото се разполага управлението на Първа
артилерийска бригада, командвана от генерал- майор Симонов. Престоява до 11
октомври, когато се премества в Бъзовец. Проведените през втората седмица на
месеца разузнавания с бой от войсковите подразделения изясняват нови факти
относно разположението и намеренията на противника и предизвикват нова
предислокация, за която е издадена заповед по отряда под № 104/14.10.
Придвижването на войските става на следващите два дни. Така към 16 октомври в
Горна Манастирца са вече щабът на първа бригада на 32 пехотна дивизия, заедно с
единия от полковете си, по- точно 126-ти Рилски пехотен полк /другият - 125-ти
Курски е в Долна Манастирца/. Заедно с полка са и прикрепените към него 3-та и
6-та батареи от 32-ра артилерийска бригада. На 18-ти тук пристига от Копривец и се разполага
дивизионният лазарет на 32-ра пехотна дивизия. Така селото отново е добре
запълнено- 15-те роти на полка наброяват 2816 души; артилеристите са
разквартирували 16 оръдия с 435 човека - общо с щаба, телеграфистите и
дивизионния лазарет наближаваме цифрата 5000. Този път за по- дълго. Следващото
разместване, засягащо войските, намиращи се в Горна Манастирица е чак на 10
ноември. Имало е достатъчно време войниците да се разположат и добре да се
устроят в битово отношение. Наличните землянки днес са твърде много за няколко
десетките войници на двете телеграфни отделения, а и по- горе се разбра, че обозът
им е бил извън селото, в противоположна на "Лагера" посока. Но пък са
твърде малко за пехотен полк и две артилерийски батареи. Навярно артилеристите
не са били в тоя лагер, а в близост до гората. И другото ми предположение -
землянките в "Лагера" са оформени в два отделни правоъгълника, на три
реда във всеки. Това много напомня за побатальонна организация на разполагане,
като всеки батальон заема отделен правоъгълник землянки. Лагерът на единия
батальон е напълно разпознаваем днес. Вторият е над него, започващ някъде от
средата на разполагане на първия. Третият най- вероятно е бил на линията на
първия, но там вече е застроен квартал, теренът е заравнен и землянките са
заличени. Със землянки е бил осеян и целият склон чак до пътя Бяла- Русе, но
със залесяването му останките от тях са били заличени. Лазаретът и дивизионният щаб по правило са заемали къщите и другите
пригодни за подслон постройки в селото. Следват поредните размествания в края
на първата десетдневка на ноември. Между другото, случайно попадам и на още
един виден руски военачалник, който е бил за малко гост на Горна Манастирица. В
телеграма, носеща дата 7 ноември и място на подаване - телеграфна станция Горен
Манастир, вероятно на път към или от щаба на Русчушкия отряд, генерал- адютант княз
Святополк- Мирский моли от тила да изпратят за лазарета на 9-та дивизия коли,
които да заместят неможещите да се движат по силно пресечените планински терени
зад Балкана лазаретни линейки. И за да завърша с известните личности - има
информация, че на 5-ти ноември селото и намиращият се там дивизионен лазарет са
посетени от професор Пирогов, извършващ
преглед на санитарните учреждения на Русчушкия отряд. Незначителни като
събития, но се смятам задължен да ги отбележа като факти. Следващото
разместване е извършено по заповед №121/ 8 ноември. С нея, на 10-ти щабът и
пехотата на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия са изпратени в Бистренци и Пет
кладенци. В последното село е преместен и дивизионният лазарет. На освободения
лагер в Горна и Долна манастирица е разположен отрядният резерв в състав 1-ва
бригада на 35 пехотна дивизия, с 1, 4 и 5-та артилерийски батареи от 35-та
артилерийска бригада. По този начин, в първото село се оказва бригадното
командване, втори и трети батальони на 138-ми Болховски полк /първи батальон е
в Брестовица, за охрана на отрядния щаб/ и двете /4-та и 5-та/ артилерийски
батареи. На 16-ти, вследствие бързо развитие на бойните действия в района на
12-ти корпус, е разпоредено отрядният резерв незабавно да се отправи към
Обретеник. Полковете веднага пристъпили към изпълнение на заповедта, но по пътя
получили известие от началник- щаба на корпуса - генерал Косич и се върнали
обратно по местата си. Въпреки това, ново преместване е извършено още на
следващия ден, но вече в посока Батишница и Две могили. А на 19-ти Горна
Манастирица приема своите нови "стари" гости - първа бригада на 32-ра
пехотна дивизия. За това докладва бригадния командир на същия ден, а докладът
до камандването на 13-ти Армейски корпус е с № 952 и лаконично съдържание:
"Съгласно получените заповеди, моята бригада с четирите батареи и
подвижния лазарет днес пристигна и се разположи в Горен Манастир"/т.56,
ч.2, стр.34/. Тук чета за получило се
недоразумение, във връзка с предислокацията. Землянките в Г. Манастирица са
били достатъчни да приютят само един полк и в тях са се настанили отново
войниците, които са ги обитавали до преди седмица - 126-ти Рилски пехотен полк.
А другият полк - 125-ти Курски е бил принуден да прекара нощта при гората, под
открито небе. В тази връзка дивизионният командир е изпратил не особено учтив
рапорт в щаба на корпуса. Намирам писмо- отговор от началник- щаба с дата 20
ноември: "...Относно това, че бригадата трябва да бъде настанена по
квартири в Горен и Долен Манастир има заповед по отряда отпреди 3 дни, а и княз
Дондуков лично ви е указал това, и се удивлява, че е станало недоразумение. Аз
самият помня, как той ви говори, че вие в Манастира ще си починете, за да
застанете в авангарда, ако Бог даде да тръгнем напред. Значи - не е наша
вината, че Курският полк е мръзнал през нощта..." /т.56, ч.2, стр.56/. А
по- нататък фактът, че 125-ти полк е разположен да бивакува в Долна Манастирица
се потвърждава и от още една телеграма, изпратена на 22 ноември сутринта от
корпусния до бригадния щаб. В нея генерал Горшков разпорежда Курския полк
незабавно да тръгне за Горна Манастирица и оттам, с останалите войски на
бригадата- за Копривец, без раници и обоз, със суха храна за 3 дни. Причината
за това бързане е офанзивата на турската армия при Елена, която предшества
отчаяния щурм на Осман паша при Плевен. Превъзхождащите сили принудили княз
Святополк- Мирский да отстъпи града, заплашен, че при пробив на отбраната,
противникът може да достигне Търново. За да помогне на отряда,
престолонаследникът изпраща първа бригада на 32 пехотна дивизия при Водица на
позициите на 11-ти корпус, като по този начин освобождава част от тях да
атакуват флангово от север и помогнат на княз Мирский. Планът успява, а и
войските на княза с безпримерен героизъм и героични действия успяват да си
върнат Златарица на 24 и да осуетят замисъла на турската Главна Порта.
Положението в района на 11 и 13 корпус оставало сериозно, поради което генерал
Вановский на 25 посещава Копривец за да се запознае лично със ситуацията.
Огледът е извършен съвместно с генерал Дондуков и началникът на щаба на 13-ти
корпус, с които се срещнал сутринта в сградата на училището в селото. Така, до
голямото сражение при Мечка на 30-ти ноември, в Горна Манастирица се помещавали
само двете телеграфни отделения, а в Балабанлии не е имало разположени на лагер
войски. На този ден, очаквайки офанзива и в района на ломовете, която на
практика не се състояла, подвижния лазарет на 35-та пехотна дивизия е върнат от
Батишница отново в Горна Манастирица. Впрочем, сражението при Мечка се оказало
последната през тази война настъпателна операция на войските на Сюлейман паша.
Два дни по- късно, Търновският отряд си върнал и град Елена. А на трети
декември Брестовица посреща височайш гост - Руският император. Това посрещане
подробно е описано в книгата на Петко Николов "Щабът на Русчушкия отряд в
с. Брестовица 1877-1878". Превземането на плевенската крепост освобождава
голям войскови ресурс, в резултат на което командването взема решение войските
на отряда да бъдат усилени с втора пехотна дивизия. Нейният марш на изток
започнал в два ешелона, съответно на 1 и 2 декември, но поради силното
влошаване на времето, ешелоните достигнали целта си едва на 9-ти и 10-ти
декември и се разположили в заповяданите им райони. Съгласно тези
разпореждания, на 9-ти в Горна Манастирица пристигнал и се разположил 8-ми
Естляндски пехотен полк, а на другия ден - щабът, 4-та, 5-та и 6-та батареи на
2-ра артилерийска бригада. Да не забравяме, че дивизионният лазарет на 35
пехотна дивизия също е там от края на предходния месец. И не само е там, но и е
претъпкан след сраженията на 30-ти и увеличените, вследствие на студовете
болни.
Сега да видим как се разполагат
"новодомците" от втора дивизия.
Първо- малко факти: Разпореждане №598/6.12.1877 г. на командира на 2
пехотна дивизия до командира на 2-ра бригада от същата дивизия:
"Бригадата, заедно с трите 4-фунтови батареи на втора артилерийска бригада
да се дислоцира в Долен и Горен Манастир. Естляндския полк- в Горен Манастир, в
землянките, които са изкопани там, може и по квартири, освен къщите, заети от
35-ти дивизионен лазарет." /т.66, стр.120/. Продължавам с доклада на
командира на 8-ми полк до своя бригаден командир под №4384/10.12.1877 г.:
"Полкът пристигна в Горен Манастир. По пътя има 89 заболели, 6 - изостанали,
обозът не е цял. Полкът е разположен в землянки, просторни, но влажни. Вратите
са от плет, не се уплътняват и пропускат студ. Офицерските са повечето лоши,
влажни, студени, течащи и без врати. Всички къщи са заети от лазарета на 35
пехотна дивизия." /т.66, стр. 167/. Да, ето при такива условия са
поставени войниците след 100 километров преход в тридневната снежна буря и
температури до и под - 10 градуса.
Подробности от армейския бит намираме и в друг рапорт на полковия командир -
полковник Каррас. В него освен справката за личния състав, наброяващ към
момента на преместването 2677 войници и повече подробности по извършения марш
относно заболели, изостанали, постъпили в болниците хора и коне, има данни и за
окомплектоването и снабдяването на разположения в Горна Манастирица полк. Той
пише, че облеклото на войниците може да се приеме за задоволително, но
обувките, поради липса и невъзможност да се достави кожа за поправка и
изработка на нови, са в изключително лошо състояние. Ситуацията достига такива
катастрофални размери, че за да не ходят боси хората, се налагало от
необработените волски кожи на закланите за храна животни да им правят терлици.
Положението със снабдяването с продоволствие и фураж не е много по- добро -
магазинът е в Бяла, а поради лошото време се налага да изпращат хората да ходят
дотам пешком, за да си набавят продуктите. По- нататък цитира цените на
основните хранителни продукти, на зобта и сеното за животните, които са
безобразно високи. И все пак, Естляндци са в привилегировано положение, защото
Бяла е само на 7 километра - какво да правят войските, които са на далеч по-
големи разстояния от продоволствените складове! Към това, командирът на втора
бригада, генерал- майор Снарский допълва, че поради малкото къщи в Горна и
Долна Манастирица, двата полка едва са успели да се сместят. След огледа на
околностите на двете села е установено, че няма откъде да се набави фураж.
Неудобствата по разквартируването на Естляндския полк могат да се избегнат, ако
лазарета напусне селото. А всички артилерийски коне са настанени на сухо в
обори. Колкото до дворове за артилерията - каквото е било възможно е направено.
Все пак в цялото село Долна Манастирица, например, имало всичко 34 двора, от
които най- обширните седем са предоставени именно на артилеристите. И за кой ли
път се натъкваме на разминаване в докладите. Началникът на първия ешелон на
втора артилерийска бригада в своя рапорт за предислокацията отчита, че трите
батареи са се разположили в Долен Манастир, а не в Горен, както е показано в
картата за разположението на войските на отряда. В такива случаи винаги съм бил
по- склонен да вярвам на написаното от по- директния, по- прекия участник,
който описва събитията. Още повече, че истинността на думите на капитана от
артилерията Титов се покриват и с рапорта на бригадния командир, който цитирах
по- горе да описва подробности за
разквартируването на артилеристите в Долна Манастирица.
Разглеждайки събитията около
настаняването на войските от края на ноември и началото на декември, започнах
да си давам сметка, че Горна Манастирица в тоя момент е било едно желано и
предпочитано място за пребиваване- нещо като "почивната станция" на
Русчушкия отряд. Имам предвид селото, разбира се, а не - неприветливите
землянки. То се оказва близо до всичко и всички, но в същото време винаги
"безопасно" встрани от случващото се на полето на бойните действия.
Първото потвърждение на тези мисли идва с преместването и разполагането на
лазарета на 35 пехотна дивизия на 30 ноември. До този момент той е бил удобно
разставен по протежение на дерето в Батишница. Удобно, но в палатки. Княз
Дондуков- Корсаков моментално е съобразил ситуацията, разбирайки че къщите в
Горна Манастирица са свободни и че скоро палатката няма да е най- доброто място
за лечение на болни, предвид наближаващите зимни студове и нарежда
преместването на лазарета там. Липсват други обективни причини, както от
позиционно естество, така и предизвикани от водените бойни действия в момента.
Това се явява много положителна стъпка още на момента, защото лазаретът веднага
е готов и поема доста ранени от сраженията при Мечка и Тръстеник, като помага и
на лазаретите на 12-ти корпус в Обретеник. В телеграма от 1 декември,
дивизионният лекар д-р Ашурков докладва на главния лекар на отряда д-р
Пиотровски: "Лазаретът е в Горна Манастирица. Ранените от Тръстеник са
много. Днес докараха 64 от Зарайския и Моршанския полк. Привечер в лазарета на
33 дивизия постъпиха 50. Моля разпоредете се, да ни изпратят 30
транспорта."/т.85, стр. 295/. Наистина, ранените след кървавата схватка
при Мечка и Тръстеник са много - над 700 по данни на командването. Лазаретите
са предназначени да приемат и окажат първа помощ, като случаите, изискващи по-
краткотрайно възстановяване остават на място, а всички останали, в зависимост
от тежестта на раните или заболяването, се транспортират във военните болници
/48 и 56 военна болница са разположени в Бяла/. При тоя наплив от ранени, ето
какво се случва с молбата на д-р Ашурков. В телеграма- отговор, на следващия
ден, отрядният лекар изисква сведение за наличните болни и разпорежда, да
изпращат по- малко ранени в Бяла, защото болниците са пълни. В следващите дни
липсва информация какво е положението, но от една телеграма от 11 декември
можем да попълним още имена сред лекарския състав на лазарета. С нея д-р Ашурков
уведомява главния лекар на корпуса д-р Лазаренко, че е пуснал молба за 14-
дневен отпуск и пита кой ще го замества - д-р Брем или д-р Гарковенко. Това е и
другото предимство на разполагането на лазарета в Горна Манастирица -
телеграфната станция. В документите почти липсва информация, обменяна между
медицинските звена, макар че със сигурност такава има, но почти всекидневно
четем телеграмите, обменяни с лазарета на 35 пехотна дивизия. В тези дни, точно
този телеграф става причина за интензивен обмен на информация между
новопристигналата 2-ра Пехотна дивизия, 13-ти Армейски корпус и щаба на отряда.
Генерал Вановский, имайки предвид наличието на телеграфната станция, а и
близостта на разположението на дивизионните полкове, предлага на дивизионния
щаб да се разположи в Горна Манастирица, като за целта лазарета отстъпи няколко
къщи. На изпратеното обаче от него запитване, д-р Ашурков отговаря категорично,
че в лазарета има двеста болни, няма накъде да се сместват повече и да се
освободят къщи при това положение е невъзможно. Въпреки това, командването на
дивизията продължава да използва в кореспонденцията си израза "когато
лазарета напусне селото", надявайки се, че старшинството ще надделее. Това
кара командирът на 13-ти корпус княз Дондуков да изпрати остро запитване до
щаба на отряда- кой се е разпоредил да се премести лазарета и не трябва ли да
се вземе и неговото мнение по въпроса- а то е, ако има възможност лазаретът да
не се мести, защото има 200 болни, които са добре устроени и запасени с
превързочни материали, медикаменти, доволствие и всичко необходимо. Още на
същия ден - 14 декември, генерал Вановский му отговаря, че единствено щабовете
на 13-ти корпус и на отряда могат да издадат заповед за преместване на
лазарета, а той такава не е издавал. Имал е намерение, поради наличието на
телеграфа там, но след като ситуацията е такава, лазаретът ще остане на място.
И веднага реакция вече с разпореждане, съгласно което щабът на 2-ра Пехотна
дивизия се разполага в Бяла, а дивизионният лазарет на 35-та дивизия остава в
Горна Манастирица. Ето поредният случай, в който грижата за хората взема връх
над единоначалието. Развитието на обстановката все пак принуждава след 10 дни
преместване да бъде направено. Но то вече е продиктувано от обективните
обстоятелства, свързани с придвижването на изток на частите на 35-та дивизия. В
телеграма от 24 декември, последната изпратена от него от станция Горна
Манастирица, началникът на лазарета докладва на отрядния лекар, че му е
заповядано да го премести в Чилнов, като за целта пита може ли да сдаде 50
болни в болница в Бяла. Отговорът на д-р Пиотровски е утвърдителен, като
указва, че болните, добре облечени следва да се транспортират не в Бяла, а в
Ценово, където вече е едната болница. Накрая уведомява д-р Ашурков, че е
награден с ордена на Владимир, 4-та степен, с мечове, за което го поздравява!
С отдалечаването на бойната линия,
Горна Манастирица отново започва да "осиротява". Все пак Естляндци
посрещат Новата 1878 година тук. Само толкова. Още на 1 януари е взето решение,
втора дивизия да бъде използвана за конвоиране на пленените при Шипка турски
войски и на трети напуска завинаги селото, поемайки към Полско Косово. Оттук -
до края на войната, стопани на опустялото село остават единствено
телеграфистите.
Години, години, години...
Макар и съхранила ги цели и
непокътнати, войната е оставила своите дълбоки следи в двете села. Особено в
Горна Манастирица, където присъствието ѝ, както се вижда от материала, е
осезателно. Нищо, че не са били арена на ожесточени сражения, че не са намерили
място сред паметните имена за историята, като Мечка, Брестовица, Батин...
Защото важни са не имената на
местностите и селищата, а хората!
Тези, които с делата и постъпките си
са ги направили значими и запомнящи се!
Тези, които с действията и отношението
си променят съдбата на хиляди други, на цял един народ!
И ако земята при Мечка, Тръстеник,
Помен... е напоена с кръвта им, то техният дух витае и около паметниците при
Балабан дере и около землянките в "Лагера"!
Защото и там и тук хората са били
същите- решителни, непреклонни, готови за подвиг и непрестанно потвърждаващи
тази готовност с делата си!
За да бъдеш такъв се иска голямо сърце
и широка душа!
Те са ги имали!
От нас днес се иска в сърцата и душите
си да оставим мъничко местенце, в което да запазим една- едничка искрица от
огъня, разпален преди 136 години. За да пренесем през вековете пословичното
благородството на Българина!
Защото благородство е да се жертваш, но и да помниш!
Да сътвориш, но и да съхраниш!
Да подаряваш, но и да благодариш!
Да обичаш, но и да уважаваш!
Да отстояваш, но и да се прекланяш!
Поклон, пред паметта на героите!
