Двете лица на Паметника на загиналите във войните от флота в Русе

Истини, облечени в забрава и мълчание или защо днешният „Паметник на моряка” твърде малко прилича на оригинала си.

Създаването на съвременния български военен флот е едно от многото първи неща от новата ни история, случили се в Русе. Събитието с издигането на българските флагове на четирите подарени от руската армия речни кораби на 12 август 1879 г. е достатъчно известно и няма да го преповтарям отново. Има нещо,  което отличава тази случка от всички останали „новаторства”, едни (по- малкото) – развенчани, други –  доказани и останали в историята. Някои от тези събития  са увековечени на паметни плочи, от които и днес любопитният гост може да научи за тях, а съвременният русенец да си ги припомни. За създаването на флота обаче е издигнат паметник! Не ми е известно (поне в Русе) друго събитие от подобно естество, на което да е отдадена почит по такъв достолепен и признателен начин. Дали са били прави инициаторите и създателите на монумента сам по себе си говори факта че днес, 138 години след оня изпълнен с тържествен трепет и вълнение момент на разветите високо над палубите български флагове, военните моряци всяка година се връщат за да извървят отново пътя на първите, да вдъхнат от въздуха, да поемат частица от мощния пионерен заряд, да отдадат почит и признателност към тях и към своите колеги - герои, отдали живота си за България. Разбира се и да украсят с присъствието си нашия дунавски бисер – Русе, в който да видиш военни униформи по улиците вече е толкова рядко „явление”. Това последното, ни задължава да бъдем безкрайно признателни на паметника… но и много внимателни, когато става дума за него!

Историята на Паметника на военния флот в Русе е известна и описана от самото му създаване, дори и в нашата съвременност. Тя преминава от години на възход и величие, през пълната разруха, до възкресяване от руините. Оскъдни са източниците, посветени изцяло на темата на паметника – аз открих в русенските хранилища само три и още няколко, в които се споменава за него само с по две- три изречения. Две от статиите са във вестниците „Русенска поща” – от 21 декември 1930 г. и „Отечество” -  бр. 495 от 1 януари 1931 г., а третата – от сп. Морски свят, кн.1 от 1992 г., с автор проф. В. Дойков.

Във връзка с публикуването на тази статия в електронното издание „Морски вестник”, неговият главен редактор А. Панайотов ме насочи към още един извор, свързан с откриването – обширна статия в брой 2/1931 г. на списание „Морски сговор”. За описанията и изводите ми тук основа ще бъде информацията точно от тези източници. Още по- бедна се оказа и архивната фотоколекция, представяща паметника в по- едър план за да са видни детайлите. Основно фотографии от откриването в пресата е предоставил русенският фотограф Т. Ставрев, но отпечатани на вестникарска хартия те представят по- скоро ситуацията, а подробностите са изчезнали в лошия отпечатък. С най- добро качество от годините на откриването се оказа една фотокартичка, от която известни на мен екземпляри има в колекционера Илиян Илиев и в Русенския исторически музей. 

На нея паметникът е сниман фронтално и леко вдясно, от което за страничните детайли може да се почерпи съвсем малко информация. На годишнината от откриването – 19 декември тази година РИМ- Русе публикува в социалните мрежи още една фотография на Г. Ставрев от откриването, на която е построен целият състав на Дунавската полицейска служба, но липсата на каквато и да било украса, видна от останалите снимки във вестниците, ме навежда на мисълта, че вероятно  направена в някой от дните около откриването, но не точно същия. В хода на работата по статията случайно се натъкнах в Държавния архив и на още една – неизвестна досега и неописана снимка от самото откриване, за която ще пиша по- нататък в материала.

Идеята за изграждане паметник на загиналите възниква при тържественото отбелязване половинвековния юбилей от създаването на Дунавската флотилия през 1928 г., по време на която е направена и първата копка на паметника. От този момент до откриването му ще изминат две години – време, през което вече ще възникнат и първите исторически документални разминавания. В двата вестника, а и навсякъде днес като създател на паметника е известен младият тогава и талантлив русенски скулптор Владимир Владимиров. Единствено в цитираната по- горе статия, проф. Дойков е записано: „На Никулден… по случай 50 години от създаването на флотилията в двора на флотската казарма

в Русе се поставя основният камък

на паметника на загиналите във войните. Неговото изграждане става със средства на флотилията. Изработването на фигурата на паметника е възложено на ваятеля Георги Георгиев, който бил „зачислен на чорба” – вместо хонорар…” Явно тук е допусната грешка, но авторството на Владимиров, личащо както от начина и материалите, така и от изработката е безспорно доказан, включително и от неговият син, който също потвърждава случката с хонорара „в храна” на баща си.

Не може тук да не отдадем заслуженото и на истинския вдъхновител и тъй да се каже „продуцент” на монумента. Това е капитан II ранг Иван Михайлов. Роден едно десетилетие след създаването на българския флот - на 9 (21 нов стил) декември 1887 г. във В. Търново, той му отдава целия си живот и сърце. Поема командването на Дунавската полицейска служба през август, 1924 г. и успява за седемте си години в Русе да остави ярка диря във военната история на града и в обществения живот. За интелектуалния му потенциал говори факта, че по- малко от година след пристигането си в града е избран за първомайстор на русенската масонска ложа „Дунавска звезда” и я управлява в продължение на 5 години, когато е принуден да я напусне през май 1930 г. в изпълнението на заповед на военния министър, забраняваща на военнослужещите да членуват в масонските организации. За заслугите му към организацията говори факта, че през юни 1931 г. свободните зидари го прогласяват за почетен член (председател) на същата ложа. Тези му заслуги може би ще бъдат забравени във времето, но Паметникът на загиналите от флота ще остане още дълго да напомня за героите и заедно с тях да носи през годините имената на своите създатели.

В статиите от откриването, особено в тези – на Пейчо Пейчев в „Отечество” и на В. Мишляков в „Морски сговор”, където са публикувани и няколкото снимки, както казах с много лошо качество, има подробни описания на паметника, на базата на които, и на детайли от снимките по- долу, ще опитам да направя по-подробен сравнителен анализ на двата обекта – оригиналът и днешния. Откриването става пак на Никулден (19 декември 1930 г.) след молебен в църквата Св. Никола. Присъстват Русенския митрополит Михаил и военният министър ген. Бакърджиев, който открива паметника. Церемонията продължава с панихида за загиналите за Родината военни моряци и поднасяне на венци под звуците на „Юнаци, лека нощ”, изпълнен от 120- членния църковен хор, ръководен от русенския диригент Иван Сорокин. В речта на генерал Бакърджиев ясно проличава двоякото значение, което се придава на паметника – да увековечи създаването на Българския флот и да напомня „…на подрастващите поколения за доблестно изпълнения дълг към родината от падналите във войните моряци.” (цитат от сп. „Отечество”, бр. 495/1931 г.).

Преди два месеца, работейки по проект за отбелязване 110-та годишнина от създаването организацията на съюза на запасните офицери в Русе, от специалиста в Държавен архив – Русе Т. Чорбаджиева ни беше предложено да разгледаме частичното постъпление на един от председателите на съюза – генерал Александър Пенев. Прехвърляйки няколкото документи и снимчици, предимно семейни, от двата малки плика изведнъж в ръцете ми се оказа фотография, от която ме гледаше познатият паметник. Още преди да погледна датировката на гърба, написана вероятно от ръката на генерала, възкликнах към присъстващите:

„Знаете ли, че това е снимка от откриването на Паметника на флота!”

 Всички бяхме много впечатлени от ненадейното откритие. Сякаш самата снимка дойде при нас и искаше да каже: „Ето ме! Вижте ме, аз съм тук за да пазя жив спомена за идните поколения!”

Към бързия извод ме насочиха много неща: В центъра на снимката генерал Пенев, по това време полковник, началник на Пета дунавска дивизия и на Русенския гарнизон, отдава чест, явно приемайки рапорт на подчинен. Вдясно от него генерал Бакърджиев по това време военен министър, около и зад тях още военни, а също свещеници и цивилни – официални лица, които само едно такова значимо събитие, като откриване на паметник би събрало на едно място. И най- вече самият паметник. В описанието, което прави П. Пейчев в статията си, ми направи впечатление текста, че паметникът бил украсен с венци и по- точно използването на думата „украсен”. Ето, че виждайки снимката, веднага се разбира, че думата е употребена точно и на място. Венците от живи цветя не са в основата на пиедестала, както е прието, а са поставени върху фигурата – единият е препасан през рамото на матроса, а другият – окачен на дясната му, държаща сигналното флагче ръка. Фактите се припокриват с думите на В. Мишляков, който пише, че началникът на отделението за морска и речна полицейска служба, който „окичи паметника с венец от чиновете на морските части”. Така в малката фото-колекция на Паметника на военния флот в Русе наред с фотографиите на П. Пейчев, снимката от полагането на основния камък и картичката от тридесетте години, се добави и може би най-значимата – тази, от откриването му.

Тържествата продължават година след година, макар и значението на дунавския флот с напредването на техниката и технологиите да става все по- малко. Идва и отминава Втората световна война. След нея – новата власт, по стар български манталитет отричаща всичко положително и добро, било преди нея. В паметника на моряка няма нищо срамно или противоречащо на съвременните разбирания за историческа памет. НО:„ … на лицевата страна на пиедестала от изкуствен камък (мозайка, б. а.) е сложен металическия барелеф на НВ Цар Борис III, а на другите две страни – също такива барелефи на царя Освободителя и на цар Фердинанд I.” (в. „Отечество”, бр. 495/1931 г.) Имайки днес по-пресния пример от 90-те години на „прехода”, можем с голям процент точност да предположим какво се е случило с тези барелефи много скоро след утвърждаването на новата власт. Ще се върна по- долу и на този момент. В доказателство бих посочил, че въпреки положените усилия, не успях да намеря фотография на паметника от това време, въпреки че казармата е била действаща. Достигаме до 1960 г., когато Дунавския военен флот официално престава да съществува. Бившата флотска казарма продължава да се използва за различни цели – като автомобилна школа, школа на ОСО и т.н. В края на парцела, до оградата, няколко години

стои необгрижван, буренясал, забравен и самотен  бетонният матрос.

Не за дълго. Днес не ни правят впечатление празните ниши на пиедестала, но в онези години явно е имало хора, които са се страхували, че може да дойде време някой да започне да пита и търси какво е имало там и защо сега го няма. Първо се разпространява мнението, че монументът не е издържан художествено, че не може да бъде категоризиран като произведение на изкуството, че създава лошо впечатление… А през 1969 г. е намерен необходимия „предлог” и паметникът е съборен „за извършване на пътно преустройство”, което и до днес не е направено. Все пак от написаното от проф. Дойков се разбира, че будни русенци са успели да изровят от направения насип части от паметника – двата (!) барелефа, плочата с броя на загиналите военни моряци и котвата, а статуята е прибрана в Музея на транспорта, където за жалост години по-късно е тежко повредена от злосторници. Удивителния знак е за да обърна внимание, че останалите три барелефа (на царските особи) при събарянето вече не са били част от паметника. При възстановяването за кратко на Дунавската флотилия след 1990 г. „матросът” от паметника е пренесен в двора на Военния клуб. Този кратък период става причина паметникът, както по- горе писах, „да възкръсне от руините”. Преди отпечатването статията на В. Дойков в сп. Морски свят през 1992 г. вече е факт изработено точно копие на статуята от арх. Георги Радулов. След продължително и изморително ходене по мъките е отреден и нов терен за възстановяването на монумента – на най- високата точка до Военния клуб. Странно, според мен решение: много добро, ако говорехме за 5-10 метров паметник и не дотам, когато става дума за символ на историческа памет, свързан с конкретно място и събитие. Ще подкрепя думите си с цитат от сп. Морски сговор: „Паметника е построен върху бившето корито на р. Лом, т.е. на мястото от където българина започна своето обучение и стремеж към морето.” С това решение „матросът”, отдалечавайки се от „родното” си място, сякаш повлече крак и от облика на съвременния град Русе изчезнаха едно по едно всички свързани с историята на военния ни флот места и сгради. И не само на военния! Независимо от този извод, като човек, посветил вече няколко години на изследването, възстановяването и създаването на военните паметници в русенския край имам своя респект и благодарност за усилията на ентусиастите, успели да се справят с тази съвсем нелека задача и да върнат безценната реликва на русенци! Има и още нещо положително: оригиналният матрос, „позакърпен” от скулптора Г. Радулов, за да може да изработи матрица за новата отливка, също намери свой нов дом. По инициатива на командира на в. ф. 32420 подполковник Петко Димов, през 2013 г. фигурата стана част от монумента „Създатели на русенския гарнизон” в двора на казармата. А колкото до новия паметник – неговото откриване става на церемонията по отбелязване 120-та годишнина на военния ни флот през август 1999 г.

Вглеждайки се в резултата от възстановяването, логичният въпрос е – какво получиха русенци:

реплика, копие или съвременна вариация

на тема „Паметник на моряка”? За да дам нужната информация, благодарение на която всеки би намерил за себе си правилния отговор, ще си поиграя малко на „намери разликите”, използвайки трите най- ясни известни снимки и трите цитирани статии. Започвам съвсем отначало, където П. Пейчев пише: „паметникът представлява капитански мостик…”. На картичката от тридесетте години добре се вижда палубна част, оградена с метален планцер (дървени или метални перила поставени върху горния ръб на борда или директно на палубата) и два реда поддържащи (също метални) въжета, точно наподобяващи мостик. При съвременния паметник имаме заварени обли тръби (поне вертикалните да бяха от квадратен профил), приличащи по- скоро на предпазна ограда на тротоар!? Добре, че поне хоризонталните са оригинални! Размерът на площадката също е доста по- малък от оригиналния. Липсват и другите характерни допълнения, създаващи илюзията и присъствието на кораба – мачтата с укрепващите ванти (въжета към двата борда, служещи за закрепване на мачтите), сигналния фенер и въженцето с вимпелите, да не говорим за спасителния пояс. Дотук става ясно, че създадената от автора на паметника илюзия че виждаме пред себе си военен кораб е изчезнала, оставяйки акцента единствено върху фигурата на матроса –  наблюдател-сигналист. Но в такъв случай не са ли вече излишни и без това грозните тръбни ограждения и каква е ролята им в тази нова визия?! И защо е било нужно да се копира само предната част на оригиналния пиедестал, след като корабът остава само илюзия. Застанал пред паметника, в мен лично остава чувството, че гледам снимката на оригинала, а не обемно-пространствената му възстановка.

Към самата фигура не може да има коментар – копието е изключително професионално и майсторски изработено и спокойно тук може да се говори за „реплика”. Но да слезем по- надолу. Бетонният пиедестал е направен двустъпален встрани и гладък в предната и задната си част. В двете горни плоскости вляво и вдясно са вкопани в ниши правоъгълни метални барелефи на кораба „Дръзки” и „други речни кораби” (Дойков, В., сп. Морски свят, кн.1, 1992 г.). На нивото им, на лицевата страна в кръгла ниша е вграден метален орелеф на цар Борис III. Виждане на автора, което вероятно е свързано с разположения по- долу основен (и единствен на оригиналния паметник) надпис. Техниката на изпълнение при него е вдълбаване на текста в постамента и подчертаване дъната на буквите с черна боя. Тази изработка по естествен път предпазва боята от климатичното въздействие, а относно красотата и изяществото на изваяния текст нещата са несравними с лепения надпис на съвременника ни. На новия паметник релефът на царя е изпълнен не в ниша, а залепен върху плоскостта на стената, както и самия надпис. Буди също така недоумение и е недопустимо това, че в новия надпис

използваната в оригинала дума „почна” е заменена със „започна”.

 Другият характерен факт е, че съвременният „Борис” даже не се доближава до оригинала от 1930 г. Тук изобщо не е съобразено на каква възраст е бил извайваният образ. Ясно е, макар и неспоменато никъде, че барелефите на трите царски особи са отстранени в годините след 1944. За двете странични няма голяма драма –добре изработените ниши спокойно са били оставени празни. И на новия паметник празната дясна ниша днес почти не прави впечатление, макар че е доста по- голяма и по-некачествено направена. Не така стои обаче въпросът с кръглия отвор под нозете на матроса. Трябвало е с нещо да бъде запълнен или скрит, иначе никога нямало да бъде забравено чие лице е стояло там! И тогава на помощ идва второто предназначение на паметника, за което говори в речта си на церемонията по откриването ген. Бояджиев – почитта към загиналите моряци. Какво по-лесно от това, да се постави върху отвора плочата, показваща броят и местата на загиналите във войните. Като потвърждение на това си твърдение бих посочил описанието отново на В. Дойков, който пише, че основният надпис е под плочата, започваща със странно измененият стих на Вазов. Запазената след събарянето плоча е черна, буквите са отново вдълбани и повдигнати с жълт бронз. На картичката с оригинала и на снимката от откриването ясно се вижда, че на челната и дясната, а респ. и на лявата страна, няма нищо друго освен нишите с барелефите и вкопания надпис. На гърба на паметника е била поставена плочата с  надписа за загиналите, както пише В. Мишляков. Възможно е тя да е била извадена от оригиналното си място и поставена върху нишата на царския барелеф над основния надпис. На новия паметник тя е поставена на лявата странична стена на пиедестала, защото на предната просто няма място за нея. Това доказва съществуващото противопоставяне на двата елемента, заемали в два периода едно и също място на паметника и невъзможността им за съжителство по този начин. Плочата следва да я има като част от историята на паметника – въпрос на дискусия и виждане е къде точно, но със сигурност сегашното и местоположение не отговаря на историческите факти, а по мое скромно мнение и естетически не е подходящо. Същото се отнася и за празната дясна странична ниша, а и за липсващата лява, която поради решението там да се монтира плочата изобщо не е изработена на новия паметник. Недостатъчното изследване на историческите факти не оставя и малките странични барелефи. Според описанията в статиите от откриването, трите страни на паметника „символизират трите епохи” на българския морски флот. На фотографията- картичка може да се определи категорично, че барелефа на дясната страна е на кораба „Дръзки”. На фотографията, която ми предостави Ат. Панайотов, на лявата страна се вижда лицето на Александър II. От това става ясно, че лявата страна символизира епохата на освобождението и над руския император със сигурност е барелефът на някой от подарените руски речни кораби. (Кой, ще бъде предмет на следващото ми изследване. б.а.) За дясната остава епохата на войните за обединение, на които съответстват барелефите на Фердинанд I и на кораба-герой „Дръзки”. Поглеждаме към новия паметник! Барелефът на „Дръзки” се е наместил над плочата с имената на загиналите – на лявата странична стена!? Без коментар, нали! Разликите в котвите няма да коментирам, защото смятам за несъществени по предмета на статията. От казаното до тук бих си позволил да направя извода, че новият паметник „наподобява” оригинала, но в никакъв случай за него не може да се употребят думите „реплика” или „копие”. По- скоро той е доста различен от оригинала и по никакъв начин не се ползва от символиката, която носи в себе си оригиналът. Не засягам въпроса с пространството около паметника, но и там има възможност за много корекции в посока подобряване на ситуацията. Топката вече е в местната власт, която като собственик трябва да се грижи за една от „рожбите си”.

В интерес на историята и статистиката трябва да отбележа, че русенският „взиращ се” матрос не е единствен. За това мое „откритие” преди месец информира чрез в-к „Утро” Н. Пигулева. Ровейки се в достъпните бази с изображения, за да открия неизвестни снимки на паметника, се натъкнах на негов „татко”! На 15 февруари 1898 година в пристанището на Хавана се разиграва морска трагедия. На един от първите кораби на американския флот, специално строен като боен – Мейн, намиращ се на котва там, избухва мощна експлозия, която го потопява. Загиват над 260 моряци от около 400 членния екипаж, а обвинението, че причина за експлозията е саботаж от испанска страна, става повод по- късно да избухне американско- испанската война. Изследването на кораба, изваждането на загиналите и на целия кораб продължава повече от 80 години. Част от тленните останки са транспортирани и погребани в специално отреден парцел на градското гробище в Кий Уест, Флорида. В средата на този парцел се извисява над 4 метров бронзов монумент, изобразяващ гребец, държащ в дясната си ръка весло. Вдигнал другата си ръка над очите, матросът се взира в далечината и търси загиналите си другари. От „Историческо изследване на американските сгради”, проведено през 1967 година научаваме, че мемориалът е издигнат през ноември 1898 година под егидата на Управлението на легиона на ветераните във Вашингтон, окръг Колумбия и жителите на Кий Уест. На бронзова табелка в основата е изписано „Изработено от У. М. Мълънс, Салем, Охайо и А. Пилзър, скулптор”. Ситуационната прилика при статуите е удивителна, но само до там. Цялостната визия, дизайнът, различните използвани материали, изработката на надписите и техниките на изпълнението доказват абсолютната независимост и индивидуалност на русенския паметник от американския му събрат.  

Днес за паметници на морска тема се говори много – и в Бургас, и във Варна, но този – русенският завинаги ще остане първи! За това е важна нашата активна позиция и грижа за неговото опазване и съхраняване в годините напред. Примерът със събарянето и възстановяването е пред очите ни и за всички е ясно, че не бива да го допускаме занапред. Въпросите които поставям са подбудени от желанието паметникът да живее в съвременно днешно и утрешно Русе и да придобие своя завършен вид, в който да посреща бъдните поколения. Държа още веднъж да подчертая, че те не са критика или охулване, а опит да се заостри вниманието към някои спорни моменти, явно предизвикани от „белите петна” в пълната с превратности история на монумента. И от необходимостта, някои от тях да бъдат преодолявани с решения и действия, а не само дискутирани. Право в този случай според мен освен местната власт имат и хората, които са част от българския военноморски флот, от неговата история и тези, които чертаят неговото бъдеще. Българските военни моряци, които и днес не спират да се стремят към идеала, завещан от ентусиастите – създатели на Дунавската флотилия в далечната 1878 г. – да доказват, че са готови да следват пътя и обричат съдбата си в името на Родината! Те знаят, помнят и тачат историята, държат вечно гореща и пламтяща искрата на любовта към България! Правото на такива хора да вземат решението трябва да се спазва и уважава! Длъжни сме да им го дадем!