ВОЕНЕН КЛУБ – РУСЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ И ДАННИ ЗА НЕГОВОТО СЪЗДАВАНЕ И ДЕЙНОСТ 1884 - 2020 г. - второ издание

 

В края на м. октомври по случай 130-та годишнина от полагането на основния камък на русенския Военен клуб излезе от печат второто преработено издание на историческата студия за клуба 

Красимира Игнатова

Евгени Алексиев

 

ВОЕНЕН КЛУБ – РУСЕ

ИЗСЛЕДВАНИЯ И ДАННИ ЗА

НЕГОВОТО СЪЗДАВАНЕ И ДЕЙНОСТ

1884 - 2020 г.

Военният клуб е една от институциите в град Русе, които запазват своите цели и предназначение от създаването си до наши дни. Това е така, защото те служат на  армията и гражданите за поддържане пламъка на родолюбието, народната памет и талант. Българският трибагреник, „Мила Родино” и златният лъв придобиват особено значение в тази сграда. И достойните ветерани, и невръстните певци и актьори пристъпват с особено настроение в парка и залите на клуба, защото са обединени от общо чувство за принадлежност към българската нация. Има много места, в които гори пламъкът, разпалващ родолюбието и едно от тях е Военният клуб в Русе! Извисил горда снага на Дунавския бряг през далечната 1894 г., възроден от пепелта през 1924 г. и възкръснал от руините на земетресението през 1977, той вечно ще пази частица от този огън за всеки, който носи България в сърцето си!

Посвещаваме труда  си  на стотиците герои – русенци, проляли кръвта си и дали живота си в името на свободата и Отечеството! На хилядите офицери, войни и цивилни служители, градили, обгрижвали, съхранили и носили в сърцата си през годините Военният клуб, за да бъде символ на воинска чест, достойнство и величие! На бъдните поколения – да държат запалени искрите на родолюбието в душите си и носят навеки през годините несломимия български дух, вяра и любов към Родината!

Посвещаваме преработеното и допълнено издание на тази книга на 130-та годишнина от изграждането и функционирането на Военен клуб – Русе.

от авторите

ПРЕДГОВОР

     Идея за написването на История на Военен клуб – Русе се появи, когато авторите, тогава служители в клуба, започнаха да издирват документи, снимки и спомени за създаването и дейността му. Организационното многообразие през годините живот на структурата, промените на задачите и целевите групи на институцията, липсата на организиран архив на място .... все трудности, които трябваше да се изучават и преодоляват. Познаването на военната история е задължително условие за този, който се заема със задачата да се осветли една част от нея. В хода на проучванията се извърши обемна работа по издирване на писмени и архивни документи, в дигитални колекции, в Регионална библиотека „Любен Каравелов” - Русе, в Държавния военноисторически архив – Велико Търново, в Държавен архив – Русе и в Регионалния исторически музей, както и в отломките на архива на самия клуб, ако изобщо остатъците от документи, неоформени деловодно може да се нарече архив. Авторите се срещнаха и разговаряха с много бивши служители на клуба. Историята на Военния клуб се преплиташе с историята на военно-патриотичните съюзи в града, с историята на Славните Дунавци – 5 пехотен Дунавски полк, а най-вече с историята на самия град – Освобождение, строителство, администрация и обществени отношения, култура и социален живот, личности и важни събития... Старите русенски вестници разкриваха мястото на военния клуб в контекста на цялостния живот на града. Историята на клуба е свързана и с българските монарси, които са подкрепяни от голяма част от българското офицерство. Подобаващо внимание е отделено на клуба и по време на социализма, демократизирайки и разширявайки дейността му, насочвайки и отваряйки го постепенно към цялото население на града. 

         Докато проследяваха над стогодишната история на клуба, авторите се възхищаваха на ентусиазма, енергията и творческия дух на десетките служители, всеки допринесъл за неговата слава. От първия библиотекар – това е първата щатна длъжност - до специалистите и експертите – днешните му служители. В зората на построяването на сградата, в залите и в парка са се събирали българските офицери – най- елитна част на българското общество. По-късно в клуба са допуснати и запасните офицери, а чести гости и наематели са членовете на русенския градски елит. Отворените събития са едни от най-важните в календара на града. Русе, като най-напредничав български град след Освобождението, става известен с офицерските балове, които по организация и блясък се равняват на европейските. Но не само баловете са славата на Военния клуб. В него функционира богата специализирана библиотека, на неговата сцена многократно присъстват с изяви русенската опера и драматичния театър. След 1944 г. достъпът до клуба се демократизира и той става дом на цялата българска народна армия. Ентусиазъм, достоен за възхищение, поддържа водещата роля на клуба като културен институт и социален феномен. Сградата не е пожалена от различни бедствия – пожар, земетресение, но волята и действията най-вече на офицерите, но и на политици, общественици и цивилни служители я възкресяват за нов живот. Политическите и социални промени след 1989 г. се отразяват и върху живота, и сградата и клуба. Военните доктрини се менят, променя се и социалният живот в армията. За да се достигне до наши дни, когато Военният клуб в Русе е средище на младежи и цивилно население и работи преди всичко за тяхното патриотично и естетическо възпитание. 

Животът на институцията продължава и днес – докато има българска армия, докато има народна памет и докато има млади хора, които я пазят и уважават.

Тиражът е ограничен и книгата не се предлага в търговската мрежа. Може да бъде намерена в библиотеката на Военния клуб и в РБЛК.

Паметникът на Стефан Караджа в Русе – нови документи

 

Представяне на  книгата „Паметникът на Стефан Караджа в Русе – нови документи” 

на Румен Кузов и Мартин Календжиев

РБ „Л. Каравелов”, 30.11.2020 г.

 

Уважаеми читатели,

През тази пролет се навършиха 180 години от рождението на Стефан Караджа. Нашият град е свързан тясно с неговия живот и по-скоро с неговата смърт, определен от съдбата да съхранява тленните му останки, наедно със спомена за една светла и безпределно влюбена в свободата и Родината личност. С тази книга, плод на труда на двамата автори, подпомогнати от екип съмишленици и родолюбци, и подкрепени от културните институции и община Русе искаме да покажем, че герои като Караджата не трябва и не могат да бъдат забравени. Техните дела и подвизи ще се предават напред от поколение на поколение, техните места на памет ще остават навеки, за да бъдат пътеводна звезда, блестяща над пътя на родолюбието.

Макар, че първата част на книгата представлява описание на  живота на българския герой, тя по своята същност не е биографична.  Осветляването на живота и дейността на войводата е своего рода въведение, обяснение на причините, поради които обществото десетилетия и столетия по-късно продължава да помни и тачи своя непоколебим борец за свобода. Авторът акцентира върху влиянието, което играе личността на Стефан Караджа в процеса на формирането на свободно развиващата се българска нация десетилетия след героичната му кончина – процесът на превръщането му в символ и стремеж за подражание. В тази ретроспекция на живота той търси и намира стойността на делата му сред многото и широкообхватни изследвания за героя на Добруджа, в многопластието на проведената изследователска дейност, фокусирайки се в следните аспекти:

-             Живот и дейност – акцентът тук е поставен не върху биографичните данни, а върху личността, чрез осветляването на малко познати моменти от житейския му път, останали слабо известни за широката публика;

-             Паметникът на Стефан Караджа в Русе – авторите акцентират върху този монумент, като изнасят непубликувани и забравени във времето документи от периода, предхождащ с десетилетия неговото създаване в началото на 20-ти век, които индиректно, но точно показват обществените нагласи и тенденции, породени от личността и подвига на войводата;

-             Местата на памет в Русе, свързани със Стефан Караджа – започвайки от оградения  гроб, създаването на днешния паметник, именуването на училище „Стефан Караджа” до съвременната инициатива на 170 русенци за създаване на читалище, носещо неговото име. С тях неразривно са свързани традиционните чествания, започнали с поклоненията на неговия гроб, мястото, на което са били бесилките и шествията в града, които намират източника си на енергиен обществен заряд в образа на героя в годините, след окупирането на Южна Добруджа.

Основната цел, към която се стремят авторите на книгата е да покажат възможно най- всеобхватно и цялостно процесите по създаването на материални  и ментални форми, възхваляващи подвига и саможертвата на героя, загубил живота си за свободата на Отечеството и едновременно с това да бъдат допълнени празнините по отношение тяхното отразяване и осветляване от историческата забрава на годините.

 Докато се търсеха начини и средства за осъществяване идеята за тази книга, беше отворена за кандидатстване програма „Култура” на община Русе за финансиране на малки творчески проекти в областта на изкуството и културата. В читалище „Стефан Караджа” беше сформиран екип, който подготви и кандидатства с проект, основна част от който е цялостната реализация на настоящата книга. С ръководството на проекта се ангажира проф. д.н. Антоанета Момчилова – специалист в областта на педагогиката, автор на над 230 статии, учебници, монографии, книги. Дългогодишен консултант и ръководител на методически обединения. Консултант в научните изследвания на над 50 дипломанти и 10 докторанти, включена в регистъра на академичния състав в Република България. През 2009 г. е удостоена с награда „Русе” за високи резултати в научната и учебната дейност.

Подбора и написването на книгата осъществи двучленен творчески екип:

Мартин Календжиев – Възпитаник на Русенски университет, настоящ Ръководител на Регионален клон „Ангел Кънчев” - Русе към национално дружество „Традиция”, председател на Народно читалище Стефан Караджа 2018г. Русе.

              Инж.Румен Кузов –Изследовател на визуалното наследство на Русе, автор на 12 книги, 4 документални изложби и множество научни и научно-популярни статии и публикации. Учредител на читалище Стефан Караджа 2018г. Русе

Редактор на книгата към проекта е Живодар Душков, заслужил доцент на Русенския университет – автор на 5 стихосбирки, роман, десетина, белетристични книги, 20 научни сборници, учебници и учебни пособия от областта на историята, 160 научни изследвания, повече от 1400 публицистични и научнопопулярни статии.  Редактирал е повече от 80 научни и художествени книги и вестници. Носител на награда „Русе” в областта на публицистиката (2007).

В процеса по подготовката на книгата се включи и Стоян Стоянов – Комитски.

    Екипът получи неоценима помощ и подкрепа от партньорите в рамките на проекта – Държавна агенция „Архиви” – Русе, чиито специалист Т. Чорбаджиева насочи и предостави архивни документи и снимки, необходими при осъществяването на творческия процес и допълващи с нагледни средства авторските текстове. Направиха се две табла с подбрани снимки и документи  които да популяризират проекта и регионална библиотека „Любен Каравелов”, която активно участваше в представянето и популяризирането на книгата.

Настоящото издание е своеобразен принос на читалище „Стефан Караджа”- Русе,  към историята на града, с който искаме още веднъж да подчертаем безусловната и недвусмислена позиция на неговите членове по отношение съхранението и опазването на нашата историческа памет и наследство, в неразривна връзка с инициативите и мероприятията по национално- патриотичното възпитание на подрастващото поколение. Рецензенти  на книгата са : Йордан Василев – председател на съюза на свободните писатели – гр.Русе и Професор д-р Николай Ненов - директор на регионален исторически музей Русе

Специална благодарност към комисията за култура при община Русе, която оцени достойнствата на идеята на авторите и подкрепяйки финансово проектната инициатива, направи възможно отпечатването на книгата и достигането и до читателската аудитория.

Навлизането на русенските военни части в Южна Добруджа през 1940 г.

 

Албум разказва за влизането на българските войски в Южна Добруджа след подписване на Крайовската спогодба през 1940 г.

(по дигитални документи на отдел „Държавен архив“-Русе)

д-р Надежда Цветкова, инж. Евгени Алексиев

 

Поводът за написване на настоящото научно съобщение е провокиран от дигитализиран наскоро Албум[1] със снимки от влизането на българските войски в Южна Добруджа след подписване на Крайовската спогодба през 1940 г. Фотосите ще бъдат част от дигиталната колекция „Фотоархив” на тематичния сайт на Държавна агенция „Архиви” – „Архивите говорят”. Албумът подчертава важната роля на Русе, като един от градовете, взели най-дейно участие в процеса на връщането и бързото приобщаване на населението и земите на Южна Добруджа към тяхната истинска Родина. Виртуалната разходка, на която ставаме свидетели, разлиствайки страниците с поизбелели снимки ни отвежда назад във времето, разказвайки една увлекателна история за участието на Пети пехотен Дунавски полк в този процес.

Презентирането на снимките от Албума запознава аудиторията с използването на дигиталните продукти при реализиране на Стратегическа цел 4: Ефективност в популяризирането на Националния архивен фонд (НАФ) и ДАА (Държавна агенция “Архиви”), разписана в Стратегията на агенцията за 2016–2020 г.[2]

Дигиталният продукт преформатира традиционния информационен ресурс, чрез визуализиране и дематериализация при преноса на данните от хартиен на цифров носител. Именно електронният формат е ценен ресурс на картинното отражение на времето, което достига чрез онлайн платформите до голям брой потребители на архивна информация.

В светлината на модерните предизвикателства и контекста на мрежовия ареал по отношение на трансформацията на традиционните документални извори е необходимо ново мислене при публикуване и презентиране на архивния документ. Неговата цифровизация трябва да бъде извършена в съответствие с общоприетите международни информационни архивни стандарти, тоест при дигитализацията на традиционните документални комплекси, би трябвало да бъде съхранена специфичната йерархична систематизация, регистрация и описание на архивните фондове, единици и документи в състава на Националния архивен фонд.[3]

Редно е преди описанието на снимките от Албума, да прибегнем до малко факти, някои известни, други – не съвсем, базирани на достоверни писмени източници, съхранявани във фонда на полка в Държавен военно-исторически архив (ДВИА)-Велико Търново. Известни са в подробности събитията около подготовката и влизането във владение на отстъпените територии, затова няма да се спираме на тях. Ще подкрепим обаче с един документ бързата промяна в подхода на държавата по отношение реализацията на този процес, предизвикана от недопустимото, хищническо отношение както към имуществото – публично и частно, така и към населението, от страна на административната румънска власт и напускащото окупираните земи румънско население. Вместо акцентът да бъде върху празничните прояви според първите нагласи, става ясно, че трябва по най-бърз начин опустошението да бъде пресечено. Затова първото, което се прави е влизането във владение на българската държава чрез административната власт и военните. Чак след това идва ред на празничните паради и митинги. Много бързо се привличат кметове, опитни администратори, с чиято помощ да стане приемо-предаването на властта. В своя заповед №117/16.09.1940 г.[4] командирът на Пети пехотен дунавски полк определя група за заемане на Тутракан. В нея подполковник Константин Сърнев - командир на полка обявява, че лично ще води частите, отправящи се към отстъпените земи. Целта е „окупация на Южна Добруджа“. Тонът съвсем не е празничен, а в състава на отряда влиза сборна дружина, попълнена до военновременен състав от наличните бойци и необходимите поддържащи подразделения от полка. В Русе практически остават само част от домакинската рота и една усилена рота за носене на караулната служба. Във връзка с намалелия състав са променени и оптимизирани маршрутите на постовете за охрана на казармения район.

Албумът, предмет на настоящото съобщение, съдържа 18 страници подлепени с по 3, 4 и 5 черно-бели снимки, формат около 2.5х3.5 in (6,35х8.89 см), изрязани с накъдрен нож. Изборът на позиция, експонацията и качеството като цяло показват, че снимките са правени от непрофесионален фотограф. Размерът и формата наподобява два известни по-късни албума, отразяващи живота и дейността на Пета пехотна дунавска дивизия през лятото на 1943 г. и Пети пехотен дунавски полк през 1944 г., което навежда на предположението, че може би са дело на един и същ фотограф – военнослужещ, имащ разрешително да отразява войсковия живот на частта, каквато е била практиката в армията. Известно е, че по това време любителската фотография набира скорост и да имаш фотоапарат и правиш снимки е все по-евтино и достъпно. Така че, изказаното по-горе предположение едва ли се покрива с истината, още повече, че на две от последните снимки в албума се виждат държани в ръце от военнослужещи фотоапарати, а в един от офицерите фотоапаратите са даже два.  Снимките са 71 на брой (липсват една от първата, както и две снимки от предпоследната, 17-та страница). Подлепени са разбъркано, без времева последователност, макар че на отделни места такава е търсена и отчасти постигната. Групирането на друг принцип е по-скоро случайно. Това, заедно с фактите, че липсва заглавие на албума или каквито и да било надписи предполага, че е съставен от човек, неприсъствал на събитията и снимките са били първоначално отделно, а са подлепени в албум на по-късен етап. За нуждите на нашето изследване обединяваме кадрите по няколко различни признака в следните групи:

-         Празненства в Русе;

-         На път към границата;

-         Полевите лагери в Борисово и Бръшлен;

-         Участието на Министъра на войната;

-         Напред към Тутракан;

-         През новоосвободените земи;

-         Тутракан ликува;

-         В лагера над града;

-         Силистра, 1.10.1940;

-         Военното гробище при с. Шуменци;

-         На тутраканското пристанище;

-         Снимки извън контекста  - пейзажи и общи изгледи.

Част от фотографиите са известни или вече са били използвани при други изследвания и публикации. Затова описанията няма да обхванат цялостно съдържанието на албума, а само отделни знакови кадри за събитията, времето и участниците в тях. Ще се опитаме да представим снимките в хронологичен времеви порядък, доколкото това е възможно при отсъствието, както споменахме вече, на каквито и да било надписи към тях.

Празненства в Русе:

Фотографиите от първия лист на албума са от едно и също събитие в центъра на гр. Русе, по ул. „Александровска”, пред малката градина с „Гъбата”. За да установим времето и събитието, прибягваме до услугите на русенския периодичен печат. В ежедневника „Русенска поща” са отразени няколко масови събития, свързани с подписването на „Крайовската спогодба” и връщането на Южна Добруджа в пределите на България. Първото от тях се случва часове след изявлението на министър-председателя по радиото на 7 септември. Многохилядна спонтанна манифестация от граждани, предимно добруджанци, стекли се в центъра на града да споделят радостта, се организира към 19 часа. Начело с лика на Стефан Караджа, шествието преминава по ул. „Александровска” до казармите на Пети пехотен Дунавски полк, след което обратно до дома на германския консул и завършва пред „Тетевен”. На следващия ден тържествата започват пред църквата „Св. Троица”, след което се пренасят на площада пред Паметника на свободата. Там за целта е издигнат „аналой” от който е отслужен тържествен молебен. След молебена речи произнасят митрополит Михаил, генерал Стефанов – началник на Пета Дунавска дивизия, председателя на Русенската търговско-индустриална камара Йосиф Вешков, кмета на града и бъдещ кмет на освободения Добрич Кирил Старцев. Двата кадъра в албума са от второто събитие. Множеството е добре организирано, подредено, построението е с лице към Паметника на свободата и не на последно място – украсеният портрет, който държат девойките е на цар Борис III, а не на Стефан Караджа, както пише вестникът в съобщението за събитието от 7-ми септември.[5]Можем да отбележим, че фотографът се е погрижил на едната от снимките да се види новия облик на градската градина без оградата и част от новия шадраван в близост до Доходното здание.

На път към границата:

В тази група поставяме 5 снимки от третия лист и една от четвъртия. Времето и мястото не могат да се установят по фотографиите. Обединява ги наличието на цивилни с каруци и пеш, военни – на коне и пеш, движещи се по път в полето, в една посока. На две от снимките пред военните и каруците вървят две девойки, носещи венец с голяма панделка. Предполагаме, че кадрите са правени на път към границата в деня на пресичането и от войските. Както е известно, в първите дни до установяването на държавната власт навлизането на цивилно население е забранено, но това не е спряло хиляди да се стекат при границата и да наблюдават навлизането на българските войски в Добруджа. Това е видно от последната снимка в групата, където стотици селяни и граждани се тълпят по височинките, за да наблюдават радостния момент.

Полевите лагери в Борисово и Бръшлен:

Вторият лист от албума и няколко след третия отразяват двата етапа от похода на Пети пехотен полк до границата с Румъния. Първият включва изпращането от казармите в Русе, придвижването и устройването на лагер в с. Борисово. Започва с може би най-известната и тиражирана снимка на усмихнатият офицер, възседнал коня си и държащ огромен букет цветя. Спираме се на снимката, за да изясним един факт. Офицерът не е неизвестен–това е командирът на втора пехотна дружина и бъдещ командир на Пети пехотен Дунавски полк–подполковник Васил Тодоров. Още няколко кадъра от албума, включващи него и коня му категорично потвърждават самоличността на военния, комуто съдбата определи освен да бъде участник в този паметен поход към възвърнатите добруджански земи и да води и изведе до победен край 4 години по-късно участието на полка в първата фаза на Войната срещу фашистка Германия в Македония. Тук прибавяме още една снимка на подполковник Тодоров от същото място, но с по-лоша експозиция и качество, момент от аплодирането на преминаващата дружина от полка по русенските улици, отново начело с подполковник Тодоров, част от командирите при лагера в с. Борисово, а също и кадър от обяд в някое от селските училища, в присъствието на военни, граждани и свещеник. Вероятното местоположение е Мартен или Сандрово, откъдето е преминала колоната на полка на път за Борисово.

Доста повече са снимките от втория етап на похода, който е и по- продължителен като време. Полкът, заедно с двете артилерийски отделения, водени от командира на дивизионния артилерийски полк подполковник Спасов се придвижват и устройват на лагер преди с. Бръшлен. Там изчакват пристигането на 8 конен полк, начело с подполковник Добрев и датата 21 септември, на която трябва да навлязат във върнатите с Крайовската спогодба български земи. Обхванатият период е отразен в албума на 4, 5, 6 и 8 страници, с изключение на няколко снимки, присъединени към други условни групи. На четвърта страница отбелязваме три снимки. Едната представя командира на 8 конен полк - подполковник Добрев, държащ огромен букет цветя и коня му накичен с тъкана копринена кърпа (сн.4-2). Следват два кадъра  от посрещането на полка в Бръшлен. На първата е командирът на Пети дунавски полк, яздещ коня си под погледите и аплаузите на хилядно множество (сн.4-3). В други публикации снимката е надписана като посрещане в Добруджа, но наличието на строения отряд граничари и табелата с надпис „Главна дирекция на ПТТ…” красноречиво говорят, че фотографията е направена на територията на България. На другия кадър, направен на същото място и подреден доста по-назад в албума (сн.11-2), е командирът на 8 конен полк, със същия обкичен като на първата му снимка кон и следван от своите кавалеристи. Добавяме и снимка на строените сутринта на 21 септември пред граничните пирамиди войски, в очакване Министъра на войната да прочете Манифеста на цар Борис III и да заповяда настъпление към Добруджа (сн. 4-5). В тази група отделяме и още три снимки от района на лагера, които можем да окачествим като т. нар. снимки за спомен. Двете са режисирани кадри на командния състав. Снимка 5-1 е с командира на полка – полковник Сърнев, седнал на стол в средата пред командирската палатка, а другата (сн. 5-2) е без него, вероятно само командния състав на дружината. На снимка 5-3 разпознаваме двама офицери от 5 пехотен Дунавски полк – полковник Сърнев и подполковник Тодоров.

Участието на Министъра на войната:

Отделяме в отделна група снимките, отразяващи участието на Министъра на войната, генерал Теодоси Даскалов, в навлизането на първите български войски в новоосвободените добруджански земи заради ранга на личността, независимо, че те по някакъв начин се явяват част от другите ни условни групирания. Генерал Даскалов пристига в района за разполагане на войските на 20 септември, прави оглед и уточнява с командването действията за следващия ден, след което се връща в Русе, откъдето докладва на царя за организацията и преспива. На следващата сутрин, малко след осем часа приема и поздравява строените пред границата подразделения (сн. 4-3). На място е отслужен кратък молебен (сн. 7-1 и 7-2). Генерал Даскалов прочита Височайшата заповед на царя, после се отправя към граничния пост. Там е посрещнат от румънския полковник Замфиреску (сн. 7-3), който му рапортува и символично предава територията.[6] Следващият кадър (сн. 7-4) е момент от посрещането на министъра и войските при село Нова черна, като зад гърба му преминават частите от 8 конен полк. На още три кадъра е запечатано присъствието на генерал Даскалов: на снимка 8-4 е седнал в едър план в автомобила си, а на кадри 9-1 и 9-2 е заснето посрещането на Министъра на войната от кмета на Тутракан Христо Марков и околийския началник. Тук е редно да отбележим, че генерал Даскалов влиза в Тутракан с южната колона войски, водена от 7 преславски пехотен полк и по пътя отделя време да поднесе цветя и се преклони пред загиналите във военното гробище при с. Дайдър, сега Шуменци. След като отговаря на приветствието на кмета на града и приема парада на навлизащите войсковите части, генералът отпътува за Русе и с късния нощен влак се прибира в София.

Напред към Тутракан:

Тук отличаваме осем кадъра, отразяващи придвижването през добруджанските земи. Снимките сме озаглавили, както следва: 5-4 „През граничната бразда”; 5-5 „Командирът на 5 пехотен полк поздравява преминаващото полково подразделение”; 6-2 „Полковият оркестър, следван от дружинния командир и войската”; 6-4 „Обозът на полка”; 8-1 „През добруджанските поля”; 8-2 „Да те конвоират командир на полк и командир на дружина…”; 8-5 „Кратка почивка в полето”. При наличието на бележник в ръцете на единия от возещите се в каруцата, предполагаме, че това са репортери, отразяващи събитията по навлизането на войските в Добруджа. Голяма част от информацията дължим точно на тях. Снимка (10-2) показва последната обедна почивка на полка преди Тутракан. На нея командирът на полка не е централна фигура, а е седнал по- встрани между войниците и командирите.

През новоосвободените земи:

Групата обединява четири фотографии, три от които са на десета страница на албума, а четвъртата – на осма. Липсват кадри от колоритните посрещания с хляб и сол пред високите украсени арки, устроени от кметовете на Нова черна – Дянков и на Старо село – г-н Острев, но кадрите са не по-малко любопитни. Започваме с прословутите конници, описвани надълго и нашироко в медийни публикации и разкази, посрещнали нашите войски при разклона за Старо село и една част яздели с колоната, а друга препускали до града и обратно, за да осведомяват за всяка крачка на идващите войски. Фотографът е увековечил момента, в който командирът на 8 конен полк и конниците-добруджанци се поздравяват взаимно (сн. 10-1). Следващият кадър, озаглавен „Снимка за спомен”, е на група юноши и двама възрастни цивилни, вероятно овчари, наобиколени от военни от полка, като на централно място е командирът – полковник Сърнев. Добавяме и още два групови кадъра от струпано в шпалир около пътя на войските население (сн. 11-3) и размесено множество от цивилни и военни на голяма поляна, от която в далечината се вижда Дунав (сн. 11-4). Точното време и мястото на тези две снимки не беше установено от авторите на изследването.

Тутракан ликува:

От грандиозния празник, описан в най-големи подробности от няколко репортерски дописки в русенските вестници, нашият албум предлага само три кадъра. Явно еуфорията се е придала изцяло върху фотографа и той е изоставил тази си страст на по-заден план. Това, което ни е предложил обаче е ценно с различното място, от което показва случващото се на главната от десетте изградени арки в града. Почти всички отразили събитието снимки дават изглед от гърба на арката към преминаващите под нея войски. Такава е средната от трите налични снимки – 11-3. Другите две са направени откъм лицевата страна на арката, като акцентът на едната е върху самата арка (сн.10-5), а другата показва кмета на града, държащ в ръцете си поднос с пита и сол, в очакване пристигането на Министъра на войната генерал Теодоси Даскалов (сн. 11-1).  Снимката е ценна и с това, че на плаката вдясно се вижда ясно датата 21 септември 1940 г., на която се случва събитието.

В лагера над града:

Седем фотографии показват разположението и живота в лагера над град Тутракан, където войските престояват в следващите близо двадесет дни. Това са последните два кадъра от лист 11 и целият лист 12. Любопитното, което видяхме е, че опъването на палатките става при строг „граждански контрол” осъществяван от две възрастни „дами” вдясно на снимка 12-2. Последният от кадрите (12-5) е датиран като 3 октомври, тъй като на този ден – възкачването на престола на царя – се е състояло награждаване на военнослужещи. За съжаление позицията на награждаващия генерал на снимката не позволява разпознаването му.

Силистра, 1.10.1940:

Лист 13-ти от албума съдържа кадри от тържествата и по-точно от прегледа на войските в Силистра. В предишни търсения на единия автор, който изследва в подробности най-новата история на Пети пехотен Дунавски полк не можа да бъде установено дали полкът е взел участие в тържествата при заемането на Силистра от българските войски. Наличието на тези пет кадъра ни накараха да разгледаме по- сериозно хората на снимките. И ето, че на кадър 13-5 обърнат фронтално към камерата, накичен с всичките си ордени, се появи полковник Константин Сърнев. На първата снимка от поредицата (сн.13-1) командирът приема строя на морска команда. Вероятно това е екипажът на кораба от Дунавската флотилия, с който участниците в тържествата са докарани от Тутракан и върнати след това обратно.

Поклонение във военното гробище при с. Шуменци:

Командирът на Пета пехотна Дунавска дивизия генерал-майор Атанас Стефанов се появява на 14 и 15 лист от албума. Генералът, заедно с командира на Пети полк, войници и граждани присъства на поклонение във военното гробище при с. Дайдър, сега Шуменци. В архивите на дивизията и полка не се намери информация за датата на поклонението. Значително по- изчерпателни са от „Русенска поща”. Както по-рано писахме, те отразяват посещението на Министъра на войната, състояло се в деня на навлизането на българските войски в Тутракан – 21 септември 1940 г. В брой № 2567 от 25 септември вестникът пише: „Вчера войските от Тутракан и съседните биваци бяха при село Дайдър, при форт №6… пред войниците се направи кратко описание на големите и жестоки бойеве водени за румънския Вердюн, дето храбрата българска народна войска взе над 30000 живи румънски офицери и войници и грамадна военна плячка.” В същия брой под друго подзаглавие се съобщава, че на Братската могила при с. Дайдър на 29 т.м. ще се отслужи „заупокойка” за падналите герои от българската войска, на която ще присъстват и всички бивши командири, вероятно и митрополит Михаил. На последната, шеста снимка от събитието е заснета полева столова, на която обядват съвместно войници и граждански лица, присъствали на поклонението. На единствената маса, под сенчест заслон от клони се различават силуетите на духовници, отслужили възпоменанието и възрастни, вероятно участници в Тутраканската епопея през септември 1916 г. Част от тях са на предния кадър непосредствено зад командира на дивизията. Всичко това говори, че най-вероятната дата, на която са заснети кадрите от панихидата във Военното гробище до Тутракан, е 29 септември.

На тутраканското пристанище:

Осем са снимките, запечатали събитията на пристанището на Тутракан. На първата от тях, сн. 16-1, се вижда името на кораба, акостирал на пристанищния понтон. Това е „Княгиня Мария Луиза”. От вестниците намираме информация, че той е осъществил първия си рейс до града на 27 септември, от който ден е възстановено плаването между Русе и новоосвободения град. По сведения от историята на БЧК – Русе, първите пасажери са били доброволците от червения кръст, водени от г-н Михаил Стамболиев. За съжаление, корабният дневник, който би внесъл по-голяма яснота за събитията от този времеви период не беше открит в русенските архиви и музеи. Снимките, с изключение на една, макар и в разбъркана последователност показват акостирането на кораба на тутраканското пристанище, натоварването на войската, две снимки за спомен с командния състав и с екипажа на кораба и един кадър (сн. 18-3) от отдалечаващата се срещу течението пълна с военнослужещи „Княгиня Мария Луиза”. Изключението е снимка 17-1, на която се вижда понтонът, с акостирал към него кораб, а на преден план сградата на днешния Исторически музей. Корабът е празнично украсен със знамена и не е този – от останалите снимки. На снимките от изпращането са командирите на Пета пехотна дунавска дивизия и Пети пехотен дунавски полк, офицери и подофицери от двете формирования, моряци от екипажа, а на втората в центъра е цивилен представител на изпращачите от Тутракан. Че това е точно „Княгиня Мария Луиза” говори и факта, че офицерът на втори план в моряшка униформа с мустаците е кдп Димитър Роев –, който по това време е комендант (помощник- капитан) на този кораб. Пет години по-късно същият е директор на Тутраканското пристанище.

Снимки извън контекста:

Завършваме описанието на албума с 4 снимки, които обобщават чувствата на фотографа към добруджанската земя. На снимка 14-4 е пейзаж от района на тутраканските фортове с губещото се в далечината безкрайно добруджанско поле. Останалите три са на лист девети, редом с кадрите от придвижването на войските по отнетите от почти три десетилетия родни земи. Едната показва пътят с натрупани встрани камъни, подготвени за направа на настилка. Втората – стадо добруджански овце, може би на овчарчетата, снимали се за спомен с военните и техния командир. Третата – показващата се между храстите сребърна ивица на Дунава при Тутракан.

Няма да убеждаваме никого, но според нас тези снимки, макар и неносещи някаква пряка историческа информация, са най- сполучливите и красиви от целия албум. Защото в тях са запечатани болката и страданията от разлъката и несправедливостта, копнежите и желанията за промяна към добро. И любовта – малката – към близките и любими хора… и онази, голямата, която те обзема когато си далеч от Родината и която те кара да летиш, когато се връщаш обратно в родния край. Онази, която накара 6000 българи без колебание и с пълното съзнание, че така трябва, да оставят костите си по това добруджанско поле и да направят свой вечен дом братските могили, откъдето да напомнят на поколенията какви са измеренията на свободата, любовта към Родината и каква е цената, която се плаща за тях.

---

[1] ДА-Русе, ЧП 1344

[2] https://www.archives.government.bg/uploaded_files/STRATEGY_DAA_2016-2020_fin%281%29.pdf/ (28.5.2020).

[3] Нейкова, А. Дигитализация на архивните ресурси, научна комуникация и професионално архивно образование в мрежовото общество. (Доклад, изнесен на конференция, организирана от СУ “Св. Климент Охридски” и Държавна агенция “Архиви” на тема: “Архивите, университетите и дигитализацията на културно-историческото наследство”, 19 ноем. 2012 г.

[4] ДВИА, ф.754, оп.1, а.е.270

[5] в-к „Русенска поща”, бр. 6450/ 8 септември 1940 г., бр. 6451/ 9 септември 1940 г., РБ „Л. Каравелов”, Русе

[6] в-к „Русенска поща”, бр. 6464/ 22 септември 1940 г., РБ „Л. Каравелов”, Русе

 

Древните мостове по долен Дунав

Може би прочитайки заглавието много читатели ще си помислят – „пак ли!“. Отговорът се крие не някъде другаде, а в самата река. Днес в януарските студове се питаме ще замръзне ли реката или не? И изникват спомените и фотографиите с върволицата от хора, започваща от Русе и губеща се в далечината към Гюргево. Река, превърнала се в мост.

Запитан откъде започва Дунав, едва ли ще има някой, който да не отговори без колебание, че това е планината Шварцвалд. Отговорът е верен, но има и по- точен. Река Дунав започва от един … мост. Не, няма грешка. Мнозина ще кажат, че с очите си са видели басейна на карстовия извор при замъка Фюрстлих Фюрстембергишес шлос край градчето Донауешинген, където изваяната от скулптора Адолф Хеер Вайнбренер пет години преди края на деветнадесети век майка Баар сочи пътя на младото си дете Дунав. Това обаче е просто единият от трите далечни извора. Най- високо разположеният и най- отдалеченият е Брег, извиращ на 1078 м и дълъг до сливането си с Бригах 42,5 км. Истинското начало, откъдето започва отчитането на дължината на реката е точно това място, на което рекичката Бригах, вече прибрала при себе си водите на извора, наричан Дунав, за който по- горе споменах, се слива със своята „посестрима“ Брег и двете заедно се превръщат в Дунав.

 

И сега погледнете снимката, направена на мястото на сливането. Какво се вижда там? Мост, естествено! Ето защо твърдя, че Дунав започва от мост. От този мост до края на над 2850 километровия си лъкатушещ път на югоизток – до Черно море името е едно и е неоспорвано. Безброй са споровете за „истинския“ извор на Дунав, от които е сигурно само едно- от тях никога няма да се роди истината. Защото както са няколко местата, отбелязващи края на реката в делтата, така и изворите ѝ не са един и два. Затова предвид заглавието и малко в духа на шегата посочих за начало на реката този мост. Днес над Дунав могат да се изброят 292 моста. Някои от тях каменни, други железобетонни, едни висящи, други – въжени… Има пешеходни, дори покрити и дървени. Общото им е, че свързват двата бряга. Докато реката в горното си течение е малка, осъществяването на тази връзка е лека задача. Затова 233 /почти 80%/ от всички дунавски мостове са на територията на Германия. След Пасау, на границата с Австрия, ситуацията се променя коренно. Към реката се присъединяват мощните води на Ин и свързването на двата бряга става сериозен проблем. Мостовете вече не могат да са просто конструкция, окачена на брегови опори. Междинните колони в коритото на реката стават задължителни, поради ширината и, надвишаваща триста метра. А след като приеме водите на източните Алпи, Динарските планини и Карпатите, доведени от Драва, Сава и Тиса, нещата започват да изглеждат трудно постижими. Дунав, едновременно свързваща земите, вече разделя бреговете им. Ето защо реката от древни времена и до днес включително е използвана за естествена граница между държавите. Нямало е нужда от кой знае каква охрана – голяма армия трудно можела да я премине незабелязано, а и била нужна сериозна предварителна подготовка. Така си мислели и римските императори, разширяващи империята си на изток и североизток в първите години на новото летоброене. Те виждали в голямата река спокойствие и сигурност за границата си от север, затова за защитата ѝ по цялото протежение на провинциите Моравия и Мизия отделили само два легиона, разположени в крепости, по- малко на брой от пръстите на ръцете. Но… никой в топлия и рядко виждащ сняг Рим не помислил за зимите. А те в този район са люти и смразяващи. Студът и ниските температури са поддържани от ледените уралски ветрове, подгонени през полята на Украйна и Румъния, чак до Балкана. Чистите и спокойни в долното течение на Дунав води бързо се превръщали в леден мост. И този мост, задържащ се от няколко дни до няколко седмици през различните години, бил използван по най- рационален начин от даките, гетите и другите разположени в степите племена, търсещи плячка и нови земи.  Войните на римляните с тях следвали непрекъснато, като по- голямата част били просто набези на средно големи отряди /няколко-стотин до няколко хиляди бойци/, които по замръзналата река преминавали на десния бряг, обсаждали почти винаги несполучливо крепостните съоръжения на римските части, плячкосвали каквото успеят по незащитените селища и при най- малкото повишаване на температурите се прибирали зад реката. Единственото противодействие на империята било да увеличават количеството и гъстотата на разположените по границата войски. Около век бил необходим за да се уверят, че и това не помага. И когато в края на първи век на власт се възкачил император Траян, тактиката била сменена. През 103 година той предприел поход на север от Дунав за да покори даките – най-силния и многоброен племенен съюз, явяващ се основна пречка за римската хегемония в района. За преминаването на широката река от двата му отряда бил „сглобен“ временен мост, първообраз на съвременните понтонни мостове. Доближили достатъчен брой големи лодки една до друга, наковали върху тях дъсчено дюшеме и по него прехвърлили войската, бойните колесници и каруците с продоволствие. За големите стенобойни оръжия били построени плаващи платформи, придвижвани от гребци с големи весла. Това, което пиша не е художествена измислица или плод на авторово въображение, а преразказана сцена от прочутата колона на Траян, на която са изобразени под формата на гравюри неговите военни походи срещу даките.

Немалко са и историческите извори, но аз нямам претенциите да съм се запознал поотделно с всеки от тях. Основа на написаното тук  за първите известни мостове по долен Дунав е една статия на Аспарух Еманоилов във в-к „Време“, Русе, бр.8 от 13 септември 1930 г./ДА-Русе, ф.58,оп.1, а.е.77/ Тя от своя страна е написана на базата на друга статия, по- скоро рецензия или ретроспекция на книгата с дългото заглавие: „Увеличения дунавски бряг с всички свои притоци, прилежащи кралства, провинции, господства и градове, техните стари и нови имена, от извора до вливането, означени в тройна карта; заедно с едно късо изложение на една унгарска и турска хроника; заедно с водената през 1613 и 1664 година турска война; описано от Сигмунд фон Биркен, придворен; снабдено с едно късо продължение на най-забележителните военни действия на турците в Кандия /Крит/, Полша и Унгария, а също и за обсадата на имперския столичен град Виена, завладяването на Баркан, Гран, Вишеград, Вайцен и Пеща и пр. и заедно с 50 фигури на мед /медни гравюри/ на най-важните градове и крепости на Дунава и издадено от Якоб  Сандрарт- гравьор върху мед и търговец на худож. предмети в Нюрнберг. В год. на Христа 1684.“ Зигмунд Фон Биркен е роден през 1626 г. в Чехия в семейството на евангелистки проповедник. Още в ранните години на живота си се премества в Нюрнберг, където преминава по- голямата част от живота му. Учи право и богословие в Йена. След завръщането си в Нюрнберг става член на Ордена на цветята, на който от 1662 г. до смъртта си през 1681 е Върховен пастир. Известен е с поезията си, както и с драмата Deutscher Kriegs Ab- und Friedens Einzug /Краят на немските войни – и мирната епоха/, за която от император Фердинанд III получава дворянски сан.

Намираме статията в Архива на държавните железници и пристанища, книга трета от 1930 г., стр. 168- , под заглавието „Едно описание на Дунава и едно пътуване през България през 17-то столетие“. Неин автор е инж. Л. Божков. Статията се появява, както авторът пояснява под линия: „…понеже днес, точно след 16 столетия, се явява отново на сцената като наложителна нужда, създаването на едно трайно съединително звено между съобщителните мрежи на България, едновремешна Мизия и Румъния - старата Дакия, именно пак при Гиген…“ И макар, че от написването на статията до построяването на първия дунавски мост между България и Румъния трябва да измине още почти четвърт век, а от втория ги делят над 80 години, тези статии дават един добър и насърчителен пример за съвременниците си как целите се постигат независимо от трудностите и „непреодолимите“ препятствия. Графиките и картата също са препечатани от статията. За първия известен или наричан още Траянов мост има изписано много, затова на него ще се спра по- повърхностно. Размерите и конструкцията му са ясни, защото останките му и днес са видими и налични както на двете брегови опори /глави на моста/, така и на поне 6 от 20-те междинни опори, намиращи се под речното ниво. Намират се под хидровъзел „Железни врата“, при румънския град Дробета Турну Северин. Формата на колоните е петоъгълна, с остър водоразделител срещу течението. Височината им надхвърляла 20 м, защото колебанията на речното ниво поради ограничената ширина са много големи. От колоната на Траян в Рим, сцена 182, можем да съдим каква е била и надводната част.

Тя представлявала триредови гредови сводове, свързани лъчеобразно с подпорите, носещи гредите на трасето, върху които напречно били наковани дъските на настилката и парапетите. Сега като се замислим, могат да се изтъкнат много причини надводната част да е дървена и всичките са в полза на това изпълнение. Според фон Биркен, цитиран от инж. Божков, най-подробното мостово описание се съдържа в историята на гръцкия хронист Cassius Dion Coccejanius, роден през 160 г. от н.е.

Всичко в това съоръжение впечатлява:   дължината му от 1200 м, ширината на пътното платно от 18 м, но най-впечатляващото за мен си остава времето – мостът е построен за две години между 104 и 105 г. Явно Аполодор от Дамаск, посочен за негов създател е бил не само велик архитект, но и безупречен организатор и мениджър. Предимството в информацията за този мост е и във факта, че освен точната година на неговото създаване, разполагаме и с годината на неговото събаряне. Мостът престава да съществува през 272 г от н.е. Причината обаче не е повреда или разрушаване на конструкцията. Просто поредният римски император Адриан, както пише фон Биркен „от страх да не навлязат по него варварите в Римската империя го развалил“. За мен това твърдение е наивно и по-скоро служи за оправдание. Явно, римският император не успял да надвие себелюбието си и да допусне друг да се възползва от сътвореното от Рим. Както разбрахме от написаното по-рано, за „варварите“ преминаването на реката без мост не било никакъв проблем. Дори и по-късно, след като империята се свила и не мислела за владенията си, въпреки здравите стърчащи високо над водата носещи опори, никой не се заел да изгради нова дървена конструкция и да възкреси този инженерен бисер от втори век на новото летоброене. Построен на най- краткия път от Рим към столицата на Дакия - Сармизегетуса, той загубил значението си, когато имперската столица престанала да бъде фактор в развитието на обществените отношения в района. За да се появи следващият!

Четвърти век е белязан със залеза на Рим и разцвета на нова сила на европейския театър – Източната римска империя. Всичко започва с император Константин, не случайно закичен с прозвището „Велики“ през 326 г. от н.е. Неговото властване е ознаменувано не само с военни успехи, но и с разцвет на търговията, мъдри междудържавни решения и огромен икономически възход на новата империя. Не е случаен и фактът, че градът на Босфора стотици години носи неговото име. И понеже е сменен главния град на империята, променят се и главните пътища. А един от тях продължава да бъде пътят към народите на север от Дунав. Затова между първите неща, които прави Константин за свързването на „севера“ с „юга“ е построяването на мост над голямата река. Прехода към този мост в статията си Божков прави, като анализира редица грешки в карти и описания от 16-ти и 17-ти век, поставящи много по- на юг траяновия мост.Той свързва и оправдава тези грешки с незнанието на авторите, че постоянните мостове от този ранен период всъщност не са един, а два. За доказателство привежда картата на Hasius от 1744 г., в която освен моста на Траян е посочен мост и при Гиген „pontis lignei vestigia“, а като негово продължение е изобразен път, свързващ се с „via militaris lapidea“ – военен каменен път. Този мост е посочен и в карти на Lotter.

В приложената карта Божков обрисува обхвата на пътя – от Константинопол, през Филипополис, Балкана, Melta /Ловеч/, Sorgosia /Плевен/, достига до Cesco /Гиген/. Този път чрез Константиновия мост намира своето естествено продължение на север през римските крепости и градове  Ромула, Акидава, Русидава, Кастра Траяна, през прохода Турис рубра до Херманщадт и Карлсбърг. Обширно изследване на моста при Гиген намираме в трудовете на граф Луиджи де Марсили /1658-1730/. Своя разказ той започва с това – как императорът за да запази земите си от варварите, за да достигне земите на готите „при границите на Сарматия“ /дн. южна Полша/, като следвал надлъж река Олт, навлязъл с войските си в средна Дакия /дн. Трансилвания/. На север от Дунав той следвал пътя, постлан с речни камъни от Траян, продължение на който изследователят намира под названието „Траянов път“ и в Мизия. Явно заслугата на Константин е в свързването на двата стратегически пътя през реката. Де Марсили използва описание на монета /медал/ с образа на Константин и мост от обратната страна, като прави аналогия с подобна сечена монета, изобразяваща Траяновия мост.

 Инж. Божков анализира и цитира още няколко историографи от 17 и 18 век, говорещи както за моста на Траян, така и за дървения мост, построен от Константин при похода му срещу готите. Тук също има значителни разминавания в описанията. Те се простират от дървени пилоти, виждащи се и днес при ниски води, до каменни устои. Наличието на пътища от двете страни на реката още при Траян навеждат на мисълта, че е възможно дървен мост да е бил построен тук още по негово време. Той със сигурност обаче е бил доста по- слаб като конструкция и изпълнение и по- евтин, поради което едва ли е издържал на ледовете и мощното течение повече от няколко години. Имам и още аргументи. Ако Траян беше изградил два каменни моста, той неминуемо щеше да се похвали и с двата, а не само с този – при Северин. И още – монети са секли  и извън обичайното –  да обслужват хазната на владетелите. С тях се изплащали разходи и възнаграждения на значими начинания и големи строежи. Така от една страна се контролирали разходите, а от друга – ограничавали злоупотребите. Това обаче се правело наистина за големи градежи и операции – походи, войни и т.н. Наличието на Константинова монета, наред с тази – на Траян показва, че двата обекта са били сравними по мащаби и размер.

Ще преведа малко доказателства и от по- скорошни изследвания. За целта отново се базирам на статията на инж. Божков. Най- напред К. Иречек, който в „Donau- Bulgarien und der Balkan“ казва: „Там /Colonia Ulpia Oescus/ се е намирал втория римски постоянен дунавски мост, чиито каменни стълбове между Гиген и Челей  /на румънския бряг/, значи между устието на Искъра и Алута /Олт/, още днес при ниски води стърчат понякога  1-2 метра  над водното равнище.“

И Феликс Каниц, който пише, че не само жителите на Гиген и Челей, но и напълно достоверните стари кормчии на Австрийското Дунавско Пароплувно дружество са го уверявали, че при ниски води се виждали на правилни разстояния стълповете на един стар каменен мост.

След всичко написано и ние, както и Божков следва да заключим, че не бива повече да се съмняваме в наличието на останки от мост на каменни основи, построен по времето на император Константин Велики при Гиген и Челей, около 330 г. от н.е. /според някои историографи 332 г/. За съжаление, до нас не е достигнала или още не е намерена информация колко време е просъществувал този мост, за разлика от Траяновия.

В черновата на статията на Асп. Еманоилов е описан още един – наречен от него трети дунавски мост. Според него той е изграден през 367 г. от н.е. от император Валерий някъде около римския кастел Трансмариска и Дафне /сега Олтеница/. Като източник на информацията си посочва руския историк Юркевич. Потвърждението идва от картата на Хамановите наследници от 1730 г., за която вече стана дума, че има доста големи разминавания между имената и местонахождението не само на градовете и крепостите, но и на реките и другите съоръжения на и около Дунав. Самият Юркевич признава, че не е намерил никакви археологични доказателства за съществуването му. В същото време хронистите на имп. Валерий споменават, че при похода си отвъд Дунав императорът изградил дървен мост, по който преминала войската. От тези текстове по- скоро става ясно, че мостът, изграден до Трансмариска бил по- скоро плаващ, отколкото на устои. Това не противоречи на приетото от Юркевич твърдение, че иде реч за постоянно съоръжение – вероятно войските са се върнали по същия мост, т.е. то е съществувало няколко месеца, вероятно през пролетта, лятото и есента на годината. Наблюдавайки днешната карта на района на Олтеница с огромните разливи, въпреки изградените съвременни защитни съоръжения, съм склонен да си мисля, че едва ли инженер и архитект биха избрали точно това място, за да изградят мост над голямата река. И ако е имало такива смелчаци и мостът е бил действително построен, то не е случайно, че днес не можем да открием никакви следи от него.

Днес големите мостове по българския бряг на долен Дунав отново са два. Въпреки съвременните строителни технологии и „укротените“ води от десетките шлюзове и хидровъзли, да се построи съоръжение от такъв мащаб си остава нелека задача, за осъществяването на която са необходими освен всичко останало и не малко средства. И най- важното – да се срещнат желания и необходимост от двата срещуположни бряга. Мост през тридесетте години на миналия век не се построил основно защото намеренията на българи и румънци не се срещнали. А че мостове са необходими – няколко години след пускането в експлоатация на моста между Видин и Калафат го показва недвусмислено. Трафикът на товарни автомобили е съпоставим с този – на моста при Русе, а превъзходството в леките е обусловено единствено от близостта на румънската столица и разликата в големината на прилежащите на мостовете населени места. И все пак, за да можем да следваме бъдещите си планове и да подобряваме възможностите си за търговия, туризъм и транспорт, трябва да продължим да се учим на добросъседство, на търпимост, толерантност и отстъпчивост. Защото водите на голямата река все така носят послания и свързват, а не разделят земите покрай двата си бряга.

 

2018 г.                                                                                   Евгени Алексиев