Може би прочитайки заглавието много читатели ще си помислят – „пак ли!“. Отговорът се крие не някъде другаде, а в самата река. Днес в януарските студове се питаме ще замръзне ли реката или не? И изникват спомените и фотографиите с върволицата от хора, започваща от Русе и губеща се в далечината към Гюргево. Река, превърнала се в мост.
Запитан откъде започва Дунав, едва ли
ще има някой, който да не отговори без колебание, че това е планината Шварцвалд.
Отговорът е верен, но има и по- точен. Река Дунав започва от един … мост. Не,
няма грешка. Мнозина ще кажат, че с очите си са видели басейна на карстовия
извор при замъка Фюрстлих Фюрстембергишес
шлос край градчето Донауешинген, където изваяната от скулптора Адолф Хеер
Вайнбренер пет години преди края на деветнадесети век майка Баар сочи пътя на
младото си дете Дунав. Това обаче е просто единият от трите далечни извора.
Най- високо разположеният и най- отдалеченият е Брег, извиращ на 1078 м и дълъг
до сливането си с Бригах 42,5 км. Истинското начало, откъдето започва отчитането
на дължината на реката е точно това място, на което рекичката Бригах, вече
прибрала при себе си водите на извора, наричан Дунав, за който по- горе споменах,
се слива със своята „посестрима“ Брег и двете заедно се превръщат в Дунав.
И сега
погледнете снимката, направена на мястото на сливането. Какво се вижда там?
Мост, естествено! Ето защо твърдя, че Дунав започва от мост. От този мост до
края на над 2850 километровия си лъкатушещ път на югоизток – до Черно море името
е едно и е неоспорвано. Безброй са споровете за „истинския“ извор на Дунав, от
които е сигурно само едно- от тях никога няма да се роди истината. Защото както
са няколко местата, отбелязващи края на реката в делтата, така и изворите ѝ не
са един и два. Затова предвид заглавието и малко в духа на шегата посочих за
начало на реката този мост. Днес над Дунав могат да се изброят 292 моста. Някои
от тях каменни, други железобетонни, едни висящи, други – въжени… Има
пешеходни, дори покрити и дървени. Общото им е, че свързват двата бряга. Докато
реката в горното си течение е малка, осъществяването на тази връзка е лека задача.
Затова 233 /почти 80%/ от всички дунавски мостове са на територията на
Германия. След Пасау, на границата с Австрия, ситуацията се променя коренно.
Към реката се присъединяват мощните води на Ин и свързването на двата бряга
става сериозен проблем. Мостовете вече не могат да са просто конструкция,
окачена на брегови опори. Междинните колони в коритото на реката стават
задължителни, поради ширината и, надвишаваща триста метра. А след като приеме
водите на източните Алпи, Динарските планини и Карпатите, доведени от Драва,
Сава и Тиса, нещата започват да изглеждат трудно постижими. Дунав, едновременно
свързваща земите, вече разделя бреговете им. Ето защо реката от древни времена
и до днес включително е използвана за естествена граница между държавите.
Нямало е нужда от кой знае каква охрана – голяма армия трудно можела да я
премине незабелязано, а и била нужна сериозна предварителна подготовка. Така си
мислели и римските императори, разширяващи империята си на изток и североизток
в първите години на новото летоброене. Те виждали в голямата река спокойствие и
сигурност за границата си от север, затова за защитата ѝ по цялото протежение
на провинциите Моравия и Мизия отделили само два легиона, разположени в
крепости, по- малко на брой от пръстите на ръцете. Но… никой в топлия и рядко
виждащ сняг Рим не помислил за зимите. А те в този район са люти и смразяващи.
Студът и ниските температури са поддържани от ледените уралски ветрове,
подгонени през полята на Украйна и Румъния, чак до Балкана. Чистите и спокойни
в долното течение на Дунав води бързо се превръщали в леден мост. И този мост,
задържащ се от няколко дни до няколко седмици през различните години, бил
използван по най- рационален начин от даките, гетите и другите разположени в
степите племена, търсещи плячка и нови земи.
Войните на римляните с тях следвали непрекъснато, като по- голямата част
били просто набези на средно големи отряди /няколко-стотин до няколко хиляди
бойци/, които по замръзналата река преминавали на десния бряг, обсаждали почти
винаги несполучливо крепостните съоръжения на римските части, плячкосвали
каквото успеят по незащитените селища и при най- малкото повишаване на температурите
се прибирали зад реката. Единственото противодействие на империята било да
увеличават количеството и гъстотата на разположените по границата войски. Около
век бил необходим за да се уверят, че и това не помага. И когато в края на
първи век на власт се възкачил император Траян, тактиката била сменена. През
103 година той предприел поход на север от Дунав за да покори даките –
най-силния и многоброен племенен съюз, явяващ се основна пречка за римската
хегемония в района. За преминаването на широката река от двата му отряда бил
„сглобен“ временен мост, първообраз на съвременните понтонни мостове. Доближили
достатъчен брой големи лодки една до друга, наковали върху тях дъсчено дюшеме и
по него прехвърлили войската, бойните колесници и каруците с продоволствие. За
големите стенобойни оръжия били построени плаващи платформи, придвижвани от
гребци с големи весла. Това, което пиша не е художествена измислица или плод на
авторово въображение, а преразказана сцена от прочутата колона на Траян, на
която са изобразени под формата на гравюри неговите военни походи срещу даките.
Немалко
са и историческите извори, но аз нямам претенциите да съм се запознал поотделно
с всеки от тях. Основа на написаното тук за първите известни мостове по долен Дунав е
една статия на Аспарух Еманоилов във в-к „Време“, Русе, бр.8 от 13 септември
1930 г./ДА-Русе, ф.58,оп.1, а.е.77/ Тя от своя страна е написана на базата на
друга статия, по- скоро рецензия или ретроспекция на книгата с дългото заглавие:
„Увеличения дунавски бряг с всички свои
притоци, прилежащи кралства, провинции, господства и градове, техните стари и
нови имена, от извора до вливането, означени в тройна карта; заедно с едно късо
изложение на една унгарска и турска хроника; заедно с водената през 1613 и 1664
година турска война; описано от Сигмунд фон Биркен, придворен; снабдено с едно
късо продължение на най-забележителните военни действия на турците в Кандия
/Крит/, Полша и Унгария, а също и за обсадата на имперския столичен град Виена,
завладяването на Баркан, Гран, Вишеград, Вайцен и Пеща и пр. и заедно с 50
фигури на мед /медни гравюри/ на най-важните градове и крепости на Дунава и
издадено от Якоб Сандрарт- гравьор върху
мед и търговец на худож. предмети в Нюрнберг. В год. на Христа 1684.“ Зигмунд
Фон Биркен е роден през 1626 г. в Чехия в семейството на евангелистки
проповедник. Още в ранните години на живота си се премества в Нюрнберг, където
преминава по- голямата част от живота му. Учи право и богословие в Йена. След завръщането
си в Нюрнберг става член на Ордена на цветята, на който от 1662 г. до смъртта
си през 1681 е Върховен пастир. Известен е с поезията си, както и с драмата Deutscher Kriegs Ab- und Friedens Einzug /Краят на немските
войни – и мирната епоха/, за която от император Фердинанд III получава дворянски сан.
Намираме
статията в Архива на държавните железници и пристанища, книга трета от 1930 г.,
стр. 168- , под заглавието „Едно описание на Дунава и едно пътуване през
България през 17-то столетие“. Неин автор е инж. Л. Божков. Статията се
появява, както авторът пояснява под линия: „…понеже днес, точно след 16
столетия, се явява отново на сцената като наложителна нужда, създаването на
едно трайно съединително звено между съобщителните мрежи на България, едновремешна
Мизия и Румъния - старата Дакия, именно пак при Гиген…“ И макар, че от
написването на статията до построяването на първия дунавски мост между България
и Румъния трябва да измине още почти четвърт век, а от втория ги делят над 80
години, тези статии дават един добър и насърчителен пример за съвременниците си
как целите се постигат независимо от трудностите и „непреодолимите“
препятствия. Графиките и картата също са препечатани от статията. За първия известен или наричан още Траянов мост има изписано
много, затова на него ще се спра по- повърхностно. Размерите и конструкцията му
са ясни, защото останките му и днес са видими и налични както на двете брегови
опори /глави на моста/, така и на поне 6 от 20-те междинни опори, намиращи се
под речното ниво. Намират се под хидровъзел „Железни врата“, при румънския град
Дробета Турну Северин. Формата на колоните е петоъгълна, с остър водоразделител
срещу течението. Височината им надхвърляла 20 м, защото колебанията на речното
ниво поради ограничената ширина са много големи. От колоната на Траян в Рим,
сцена 182, можем да съдим каква е била и надводната част.
Тя представлявала
триредови гредови сводове, свързани лъчеобразно с подпорите, носещи гредите на
трасето, върху които напречно били наковани дъските на настилката и парапетите.
Сега като се замислим, могат да се изтъкнат много причини надводната част да е
дървена и всичките са в полза на това изпълнение. Според фон Биркен, цитиран от
инж. Божков, най-подробното мостово описание се съдържа в историята на гръцкия
хронист Cassius Dion
Coccejanius, роден през 160 г. от н.е.
Всичко
в това съоръжение впечатлява: дължината
му от 1200 м, ширината на пътното платно от 18 м, но най-впечатляващото за мен
си остава времето – мостът е построен за две години между 104 и 105 г. Явно
Аполодор от Дамаск, посочен за негов създател е бил не само велик архитект, но
и безупречен организатор и мениджър. Предимството в информацията за този мост е
и във факта, че освен точната година на неговото създаване, разполагаме и с
годината на неговото събаряне. Мостът престава да съществува през 272 г от н.е.
Причината обаче не е повреда или разрушаване на конструкцията. Просто поредният
римски император Адриан, както пише фон Биркен „от страх да не навлязат по него
варварите в Римската империя го развалил“. За мен това твърдение е наивно и
по-скоро служи за оправдание. Явно, римският император не успял да надвие
себелюбието си и да допусне друг да се възползва от сътвореното от Рим. Както
разбрахме от написаното по-рано, за „варварите“ преминаването на реката без
мост не било никакъв проблем. Дори и по-късно, след като империята се свила и
не мислела за владенията си, въпреки здравите стърчащи високо над водата носещи
опори, никой не се заел да изгради нова дървена конструкция и да възкреси този
инженерен бисер от втори век на новото летоброене. Построен на най- краткия път
от Рим към столицата на Дакия - Сармизегетуса, той загубил значението си, когато
имперската столица престанала да бъде фактор в развитието на обществените
отношения в района. За да се появи следващият!
Четвърти
век е белязан със залеза на Рим и разцвета на нова сила на европейския театър –
Източната римска империя. Всичко започва с император Константин, не случайно закичен
с прозвището „Велики“ през 326 г. от н.е. Неговото властване е ознаменувано не
само с военни успехи, но и с разцвет на търговията, мъдри междудържавни решения
и огромен икономически възход на новата империя. Не е случаен и фактът, че градът
на Босфора стотици години носи неговото име. И понеже е сменен главния град на
империята, променят се и главните пътища. А един от тях продължава да бъде
пътят към народите на север от Дунав. Затова между първите неща, които прави
Константин за свързването на „севера“ с „юга“ е построяването на мост над голямата
река. Прехода към този мост в статията си Божков прави, като анализира редица
грешки в карти и описания от 16-ти и 17-ти век, поставящи много по- на юг
траяновия мост.Той свързва и оправдава тези грешки с незнанието на авторите, че
постоянните мостове от този ранен период всъщност не са един, а два. За
доказателство привежда картата на Hasius от
1744 г., в която освен моста на Траян е посочен мост и при Гиген „pontis lignei vestigia“, а
като негово продължение е изобразен път, свързващ се с „via militaris lapidea“ –
военен каменен път. Този мост е посочен и в карти на Lotter.
В приложената
карта Божков обрисува обхвата на пътя – от Константинопол, през Филипополис,
Балкана, Melta
/Ловеч/, Sorgosia
/Плевен/, достига до Cesco /Гиген/.
Този път чрез Константиновия мост намира своето естествено продължение на север
през римските крепости и градове Ромула,
Акидава, Русидава, Кастра Траяна, през прохода Турис рубра до Херманщадт и
Карлсбърг. Обширно изследване на моста при Гиген намираме в трудовете на граф
Луиджи де Марсили /1658-1730/. Своя разказ той започва с това – как императорът
за да запази земите си от варварите, за да достигне земите на готите „при
границите на Сарматия“ /дн. южна Полша/, като следвал надлъж река Олт, навлязъл
с войските си в средна Дакия /дн. Трансилвания/. На север от Дунав той следвал
пътя, постлан с речни камъни от Траян, продължение на който изследователят
намира под названието „Траянов път“ и в Мизия. Явно заслугата на Константин е в
свързването на двата стратегически пътя през реката. Де Марсили използва
описание на монета /медал/ с образа на Константин и мост от обратната страна,
като прави аналогия с подобна сечена монета, изобразяваща Траяновия мост.
Инж. Божков анализира и цитира още няколко
историографи от 17 и 18 век, говорещи както за моста на Траян, така и за
дървения мост, построен от Константин при похода му срещу готите. Тук също има
значителни разминавания в описанията. Те се простират от дървени пилоти,
виждащи се и днес при ниски води, до каменни устои. Наличието на пътища от
двете страни на реката още при Траян навеждат на мисълта, че е възможно дървен
мост да е бил построен тук още по негово време. Той със сигурност обаче е бил
доста по- слаб като конструкция и изпълнение и по- евтин, поради което едва ли
е издържал на ледовете и мощното течение повече от няколко години. Имам и още
аргументи. Ако Траян беше изградил два каменни моста, той неминуемо щеше да се
похвали и с двата, а не само с този – при Северин. И още – монети са секли и извън обичайното – да обслужват хазната на владетелите. С тях се
изплащали разходи и възнаграждения на значими начинания и големи строежи. Така
от една страна се контролирали разходите, а от друга – ограничавали
злоупотребите. Това обаче се правело наистина за големи градежи и операции –
походи, войни и т.н. Наличието на Константинова монета, наред с тази – на Траян
показва, че двата обекта са били сравними по мащаби и размер.
Ще
преведа малко доказателства и от по- скорошни изследвания. За целта отново се
базирам на статията на инж. Божков. Най- напред К. Иречек, който в „Donau- Bulgarien und der Balkan“
казва: „Там /Colonia Ulpia Oescus/ се е
намирал втория римски постоянен дунавски мост, чиито каменни стълбове между
Гиген и Челей /на румънския бряг/, значи
между устието на Искъра и Алута /Олт/, още днес при ниски води стърчат
понякога 1-2 метра над водното равнище.“
И
Феликс Каниц, който пише, че не само жителите на Гиген и Челей, но и напълно
достоверните стари кормчии на Австрийското Дунавско Пароплувно дружество са го
уверявали, че при ниски води се виждали на правилни разстояния стълповете на
един стар каменен мост.
След
всичко написано и ние, както и Божков следва да заключим, че не бива повече да
се съмняваме в наличието на останки от мост на каменни основи, построен по
времето на император Константин Велики при Гиген и Челей, около 330 г. от н.е.
/според някои историографи 332 г/. За съжаление, до нас не е достигнала или още
не е намерена информация колко време е просъществувал този мост, за разлика от
Траяновия.
В черновата
на статията на Асп. Еманоилов е описан още един – наречен от него трети
дунавски мост. Според него той е изграден през 367 г. от н.е. от император
Валерий някъде около римския кастел Трансмариска и Дафне /сега Олтеница/. Като
източник на информацията си посочва руския историк Юркевич. Потвърждението идва
от картата на Хамановите наследници от 1730 г., за която вече стана дума, че
има доста големи разминавания между имената и местонахождението не само на
градовете и крепостите, но и на реките и другите съоръжения на и около Дунав.
Самият Юркевич признава, че не е намерил никакви археологични доказателства за
съществуването му. В същото време хронистите на имп. Валерий споменават, че при
похода си отвъд Дунав императорът изградил дървен мост, по който преминала
войската. От тези текстове по- скоро става ясно, че мостът, изграден до
Трансмариска бил по- скоро плаващ, отколкото на устои. Това не противоречи на приетото
от Юркевич твърдение, че иде реч за постоянно съоръжение – вероятно войските са
се върнали по същия мост, т.е. то е съществувало няколко месеца, вероятно през
пролетта, лятото и есента на годината. Наблюдавайки днешната карта на района на
Олтеница с огромните разливи, въпреки изградените съвременни защитни
съоръжения, съм склонен да си мисля, че едва ли инженер и архитект биха избрали
точно това място, за да изградят мост над голямата река. И ако е имало такива
смелчаци и мостът е бил действително построен, то не е случайно, че днес не
можем да открием никакви следи от него.
Днес
големите мостове по българския бряг на долен Дунав отново са два. Въпреки
съвременните строителни технологии и „укротените“ води от десетките шлюзове и
хидровъзли, да се построи съоръжение от такъв мащаб си остава нелека задача, за
осъществяването на която са необходими освен всичко останало и не малко
средства. И най- важното – да се срещнат желания и необходимост от двата
срещуположни бряга. Мост през тридесетте години на миналия век не се построил
основно защото намеренията на българи и румънци не се срещнали. А че мостове са
необходими – няколко години след пускането в експлоатация на моста между Видин
и Калафат го показва недвусмислено. Трафикът на товарни автомобили е съпоставим
с този – на моста при Русе, а превъзходството в леките е обусловено единствено
от близостта на румънската столица и разликата в големината на прилежащите на
мостовете населени места. И все пак, за да можем да следваме бъдещите си
планове и да подобряваме възможностите си за търговия, туризъм и транспорт,
трябва да продължим да се учим на добросъседство, на търпимост, толерантност и
отстъпчивост. Защото водите на голямата река все така носят послания и
свързват, а не разделят земите покрай двата си бряга.
2018 г. Евгени
Алексиев
Няма коментари:
Публикуване на коментар